ОПОРА - Антропософска лечебна педагогика и социална терапия

Нормализация, здравна генеза [салутогенеза] и индивидуализация при формирането на живота

Идеята на социално-терапевтичната общност от самото й начало
Идеята на социално-терапевтичната общност беше заложена в началото на петдесетте години на последния век във Великобритания от Карл Кьониг[2] и неговите сътрудници от движението Кампхил[3] с изричната цел да се положат основите на форми на живот за възрастни с увреждания, които да бъдат организирани не само за, а и с тях. Като първи модел от тази форма на живот беше учредена селската общност Ботън Вилидж[4] в Англия, в която живееха заедно хора с и без увреждания:
«От първия ден беше ясно, че животът в селото не беше нито необичаен, нито незадоволителен за селяните (т.е. жителите на селото; бел. Р.Г.). Това беше техният живот и първите жители на селото бяха решени да развиват този живот. Навсякъде в къщите, в обора, в градината, на полето и в работилниците, в църквата и в болницата те носеха този живот с нарастващи чувство за отговорност и съзнание. Тяхната съзнателност растеше противно на всички очаквания ежедневно. Най-забележително обаче беше тяхното чувство за социална справедливост и разбирането на другите. Естествено те помагаха на по-слабите братя и се понасяха един друг по един достоен за възхищение морален начин. Дори и когато отвреме-навреме ние се намесвахме в ръководството и трябваше да ограничаваме техните намерения, то именно селяните бяха тези, които предоставяха на разположение същинската воля, страхопочитанието и упоритостта)».
Така Кьониг характеризира първото развитие, идеята да бъде създадена форма на съжителство[5] за възрастни хора, което да се отграничи от една страна от грижата, респ. придружаването и насърчаването на децата, а от друга – от институционализираните форми на живот на хората с увреждания в средата на миналия век.

Намеренията на тази работа целяха развиването на форма на живот, в която обитателите й да могат да изграждат - освободени от отчуждаването - собствения си живот:
«Трябва да създадем условията, при които човекът с увреждане да може да създаде своя подходящ за него свят за труд и живот, а не непрекъснато да изхождаме от това, че ние знаем по-добре от него от какво се нуждае той».б1
От тези намерения се развиха не униформени институции, а най-различните форми на реализация на една и съща основна идея. Те обхващат формата на живот на комуна[6] за хора с увреждания и сътрудници, до известна степен като семейства по избор, но също така и по-индивидуални форми на живот, стигащи до формите на живеене с придружител, обхващат възможности за труд в производството на продукти, които имат естетична и потребителска стойност и в които формите на производство съответстват на хората, които ги произвеждат.

Те обхващат един културен живот, но също така и терапевтични и медицински услуги и посредничат при включването на общностите в тяхното обкръжение, в комуналните системи на околната среда и при възможностите за срещи там, но също така и при собствения комунален живот, в който става възможно участието на отделния човек в процесите на общността, напр. в редовните събрания на селото, при които всеки жител има място и глас.

Тази идея за общността не се ограничава само върху селските райони, тя е осъществена и в градове, може да се отнася както за по-големи общности, така също и за по-малки центрове, селища със селски характер, ориентирани към услуги или към производство области, с терапевтична насоченост, в зависимост от потребностите на живеещите в тях хора. Има ги в много страни: установени от дълги години и изградени по почти буржоазен стандарт на едни места, а на други - бедни и скромни, на ръба на екзистенцминимума.

Леенхоф[7] беше първото селище от този вид в Германия, организирано с голямо въодушевление от родители и сътрудници. Много подобни центрове бяха създадени през следващите години в различни страни. Те бяха създадени и се създават с намерението да се живее съвместно в предсказуеми условия на живот, в които отделният човек да може да дава възможния за него принос и същевременно да бъде "носен" и от другите. Чрез поддръжката на общността отделният човек може да достигне до по-висока степен на самостоятелност и автономия.

Водата е най-чиста от извора: с Ботън Вилидж в началото на социалната терапия се заражда една визия, която дотогава не се разбира изрично като форма на живот за хора с увреждания, а като принос за социалното обновяване на обществото, което все повече се освобождава от традиционните отношения и води до изолация и отделяне. В една действителна общност се разсейват образите и предубежденията за хората, които изглеждат другояче.

Социално-терапевтичната общност започва във време, в което все още има малко предварително зададени условия, хората с увреждания все още не получават социални помощи, а сътрудниците не получават заплати. Като визия за включването и участието на отделния човек тя може да се осъществи само отчасти. Причините за това са разнообразни. Те са свързани с полето на напрежение, че социално-терапевтичните центрове от самото начало са не само отворени общности, но са били винаги и организации. Колкото повече напредват редът и регламентирането на социалното поле, толкова повече се формализира отвореният характер на социалната терапия. Те се превръщат в «напълно стационарни центрове» с всички условия, задължения и рестрикции, с получатели на леглодни и на заплати. Социалното право за едните и трудовото право за другите довеждат имплицитно до разриви и раздели, които допринасят за характера на живота на тези общности.

Социалната терапия и принципът на нормализация

През изминалите десетилетия принципът на нормализация получи общо признание и значение като водеща идея в работата с хора с увреждания, независимо от това, че много от неговите привърженици продължават да изискват реализацията му в конкретната работа (б2). Идеята на тези формулирани от Бенгт Нирие[8] принципи е преодоляването на институционалната грижа за хората с увреждания за сметка на действителност на живота, която би трябвало да осигури за същите «... един по възможност нормален живот». Това означава: нормално протичане на деня и на седмицата, както и на годината, нормални преживявания на един жизнен цикъл, зачитане на личността и нейните потребности, живот в един двуполов свят, нормален жизнен стандарт и съответни условия на околната среда.

Принципът на нормализация е развит по-нататък от Волфенсбергер[9] под понятието «равнопоставеност»[10] и довежда до все по-диференцираните концепции на интеграцията, включването и индивидуализацията. Всички тези основополагащи мисли имат за цел да не оставят хората с увреждания да зависят от благоволението и състраданието на тяхното общество, а да ги направят равноправни граждани и да не им бъдат отказвани съответните основни права и свързаните с тях възможности за развитие. За тази цел трябва да бъдат изменени и усъвършенствани също и центровете.(б3)

В антропософската социалната терапия, в заведенията за възрастни с особени нужди в живота и развитието, са осъществени концептуално редица основни моменти от идеята за нормализация, както ги описва и Курт Якобс[11] от гледна точка на социалната педагогика в едно интересно изследване (б4). Идеята за селска общност изхожда поради това съвсем съзнателно от една социална форма, която трябва да направи възможни подобни процеси на един «нормален живот». «Селото», дори и ако тази форма на живот е почти вече изчезнала, е образът на една предсказуема връзка с живота, в която жителите се уповават един на друг, в която е изграден ред на живота, предлагащ познати структури на живота и в която оказването на взаимопомощ не е чужда дума. Но преди всичко тя дава възможност за съвместен диференциран трудов живот и за една вътрешна култура, в която всеки човек може да намери своето място. С това се долавя културата на съжителство, обхващаща едно разделено на части цяло: Живеенето в ориентирани към семействата домакински общности, често свързвани с това, че и сътрудниците и техните семейства живеят там. Те предлагат поле на живота, което може да отговори на потребностите и възможностите на всеки един отделен човек.

Въпреки че нагласите и житейските привички са произтекли или идват отчасти и от патерналистични образци, ориентирането към семейство по смисъла на едно «семейство по избор» от гледна точка на намерението, означава да бъдат създадени житейски структури на близостта. Наред с това има все повече индивидуални форми на живеене, които осигуряват на отделните жители по-висока степен на автономност, ако съответстват на техните потребности и възможности. Но всички те – фамилните структури и индивидуалните форми на живеене – имат за цел да се отменят донякъде ограниченията и да се позволи една по-висока степен на самостоятелност.

Работата в работилниците и предприятията, в които се произвеждат продукти, задоволяващи потребност на обществото и общността

Към тях спадат продуктите за ежедневието от селското стопанство и градината и тяхната по-нататъшна преработка, но също така и занаятчийските и промишлените стоки. Решаващо е обаче не само това, което се произвежда, но и това, че производственият процес е така устроен, че да доведе до действително трудово преживяване, като взима под внимание възможностите на работещите и изпълнява потребностите им от даване на успешен принос към живота на обществото (б5).

Културният и духовен живот

Участието в културния живот означава самият човек да работи нещо за културата, а не само пасивно да използва предложенията в сферата на свободното време и културата. Всеки човек е надарен да се изразява по напълно свой начин в своето изкуство – музика, рисуване, театър. Културният живот означава също така да се натрупва съвместен опит с други хора, да се отбелязват празниците, да се обучава, да се учи, да се създават пространства, да се свързват хората, но и да им се позволява удовлетворено оттегляне.

Социалният живот

Животът, трудът и културният живот дават на жителите възможността да водят съвместен живот помежду си и да помагат за преодоляването на самотата и прекалено високите изисквания. Този социален живот привързва към другите отделния човек в една общност, в която той не трябва да остава пасивен, а може и сам да взима участие във формирането на своя живот. Да бъдеш за себе си и да бъдеш заедно с другите създават важни ритми на социалния живот. Тези ритми са важна основа за връзката на социалната общност с общността и обществото в широкия смисъл на думата.

Принципът на нормализация би могъл обаче да отрази само една част от жизнените нужди на хората с увреждания и поради своите ограничения винаги е бил разглеждан и критично, преди всичко по отношение на опасността, че изчаква с обществените норми, изискващи прекалено големи усилия за приспособяване на хората с увреждания. Затова той може да бъде разбиран само като импулс за развитие и закрила на правата на хората с увреждания в обществото и трябва да бъде разбиран извън нормативните му условия като принцип, помагащ в плуралистичния смисъл на думата да стават възможни формите на живот, съответстващи най-много на хората, за които се отнася, за да могат те да водят един изпълнен живот.

Моделът на здравната генеза и социалната терапия (салутогенеза)

Хората с увреждания разчитат, поради техните телесни и душевни условия на живот и вследствие на обществената действителност, на особена помощ и подпомагане. Затова те се нуждаят от условия на живот, в които се взима под внимание тяхната специална ситуация и в които те биват признавани като личности. Патогенетичната гледна точка по отношение на увреждането все още често застава на пътя им и с това засилва и феномените на увреждането. В принципа на здравната генеза (б6), идващ от социалната медицина, дискутиран все повече и в социалната наука, на преден план е заложена не патогенезата – разболяващите фактори, а въпросът, какво запазва човека здрав.

Този развит от Аарон Антоновски през осемдесетте години на последния век модел изхожда от наблюдението, че някои хора, преживели холокоста и войната, не само са могли да оцелеят, но са успели и да съхранят и подобрят телесното и душевното си здраве.

Здравната генеза – какво постига здравето?
В основата на модела на здравната генеза са залегнали редица предположения, които са от значение и при разглеждането на социално-терапевтичната общност (б7). Така напр. Антоновски изхожда от това, че саморегулиращите сили «на системата» не са хомеостатични – в смисъла на или здрав или болен, а трябва да се търсят в процеса на продължаващото съпоставяне на непрекъснатостта здраве-болест. Следователно хората са едновременно здрави и болни. Най-важният фактор в конфликта с този процес на хетеростазата е чувството за кохерентност, една обща основна нагласа на индивида спрямо света и собствения живот. Колкото по-изявено е чувството за кохерентност, толкова по-висок е шансът събитията в живота да могат да бъдат преодолявани положително.

Чувството за кохерентност има три компонента: чувството за разбираемост (събитията от живота могат да бъдат разбрани в тяхната връзка), чувството за справяемост (те не трябва да бъдат приемани бездействено) и чувството за смисленост (заслужава си да се занимават с тях). С едно добре изявено чувството за кохерентност индивидът е в състояние, напр. да изживее стресът не като разболяващ го, а като стимулиращ здравето му и да придобие ресурси за активно преработване на събитията от живота. Антоновски изхожда от това, че чувството за кохерентност се придобива в детството и юношеството и след това остава стабилно, т.е. неспособно по-нататък да се развива. Но дори и да са все още малко сигурните резултати, има неща, които говорят, че и в зрялата си възраст човек остава способен да се развива, по-специално, ако привлече социални ресурси за своето развитие (б8).

Защото всъщност индивидът придобива тази основна положителна ориентация в живота отчасти черпейки от своите собствени заложби, но не независимо от света, а от собствения си социален опит. Решаващ за развитието на чувството за кохерентност е опитът от устойчивостта и структурата, от баланса между прекалено високите и недостатъчно високите изисквания и от включването в образуването на критична оценка (б9).

Социалното здраве
Особено тази последна мисъл е важна за разбирането, какво е значението на социалния организъм на един социален терапевтичен център върху живеещите в него жители. Един социален организъм се характеризира с това, че отношението между отделния човек и общността почива върху взаимно повлияване, а не върху едностранни процеси на приспособяване.

«Чрез понятието организъм отношението на човека и обществото може да бъде разбрано като органично, т.е. също така като здраво или болно, интактно или нарушено, като функционално или дисфункционално. Тъй като тези отношения от отделния човек към съвкупността не могат да бъдат настроени от само себе си, саморегулативно, те остават открити за човешко влияние и достъп»(б10). Следователно става дума за това, че отделният човек получава импулси за развитие и подкрепа от социалния организъм, а от друга страна, че той може в него да се осъществи продуктивно, а с това помага за усъвършенстването на общността. Тази мисъл излиза далеч извън принципа на нормализация и обосновава едно ниво на ефективност, в което се забелязва радикална взаимозависимост на участниците. В това отношение целта на социално-терапевтичната общност е да се създаде един «полис», «една саморегулираща се общност за живот и учене», мисъл, формулирана от фон Хентиг[12] за училището (б11).

Ако понятието за лечение се разбира в тази връзка така, че не само отделният човек, но и социалният живот да се разглежда като нуждаещ се от лечение, се вижда, че общество, което изключва част от своите членове, напр. хората с увреждания, от своите отношения в живота, се нуждае самото то от лечение (б12). И толкова по-важно става да се получат «лечебни вътрешни пространства», в които със средствата на социалното да стават възможни процесите на интеграцията и участието.

Който познава живота във функциониращите социално-терапевтични общности, знае, че при предсказуеми, ритмични и кохерентни условия на живот хората могат да живеят и да се развиват, докато при други обстоятелства на живота те биха живели нещастни, без ориентация и без значение за другите. Областите на социално-терапевтичния организъм – живот, работа, култура и социално формиране – са нещо повече от само функционални единици: те зависят едни от други и образуват една единица, в която отделният човек бива приет и които чрез структурата си на живот балансират нещо, без той да бъде разглеждан едностранчиво. Чрез тях той може да придобие способността да живее в общност, която обръща внимание на неговите потребности, в която обаче той може да поеме и отговорност и спрямо която той дава активен принос – независимо от размера му.

За да се превърне в «лечебно вътрешно пространство», този социален организъм обаче трябва да има две основни характеристики: той създава рамка, в която отделният жител се освобождава, доколкото това е възможно от пречещите фактори, превръща се в равноправен съжител, който може да бъде такъв, какъвто е и в него изживява пълното признаване на своята личност . И въпреки това – в същото време – става дума за това всеки човек да бъде възприет със своите индивидуални потребности и да му бъде предоставено на разположение това, от което той има нужда за своето развитие. Към това спада и наред със своите способности, предпочитания и своята лична сила на изразяване, той да разпознае и своите едностранчивости, затруднения и задръжки, да бъдат взети под внимание и да му се предоставят възможности за компенсиране, развитие и хармонизиране (б13).

Така отделният жител по начина си на живот е същевременно съгражданин, който трябва да бъде уважаван в своите права и задължения, и да разчита на това, че ближните му излизат насреща с нагласи и предложения, които го окуражават, но не поставят прекалено високи изисквания към него. В сферата на труда той се нуждае от възможността да намери в същото време професия, т.е. осъществяване в избрана от него самия дейност и така да я упражнява, че самата тя да упражнява върху самия него балансираща лечебна обратна връзка, ев. подкрепена от терапевтични мерки. И той се нуждае от хора, които редовно и особено в спешни ситуации се съветват с него за развитието му.

От съвкупността на социалния и индивидуалния опит може да се породи чувството за един успешен живот. Така погледнат, социалният организъм се намира в процес на хетеростаза, т.е. той трябва непрекъснато да постига процес на балансиране между най-различни фактори и непрекъснато да се усъвършенства по тях. Често се наблюдава, как точно критичните събития на общността или на един отделен човек, образуват важни начални тласъци за стъпките на развитие. Не самата кризата е проблем, а това, което се случва в сблъсъка с нея: дали тя води до изключването на даден човек, до рестриктивни мерки, или дали социалният организъм е достатъчно отворен, за да се подложи на новите предизвикателства и да разбере, че чрез тях всички могат да се усъвършенстват.

Точно хората с увреждания често имат житейски опит зад гърба си, който ги е обезкуражил, намалил е представата им за самите себе си, укрил е значението им за другите. Те разцъфтяват – като всеки човек – когато се намерят при обстоятелства в живота, които поради техните конкретни отношения и структури в живота, а не чрез вербална борба – им вдъхват кураж, самоувереност и осъществяване на смисъла. По такъв начин те дават пример за това, как тяхното чувство за кохерентност се повишава в конкретната ситуация и за какви възможности и постижения ги прави годни. По такъв начин вътрешното социално-терапевтично пространство се превръща в контрапроект на условията на живот в едно общество, в което заплашва да вземе превес социално дарвинисткото мислене, където по-силният доминира безогледно над по-слабия, по-умният – над този с по-слабо съзнание, младежът – над възрастния човек.

То е създадено, за да сътвори климат на братство и сестринство, в който приносът на всеки един да може да бъде забелязан и да бъде ефективен.

Действието на индивидуалността в общността

От много години работата с хората с увреждания се осъществява усилено под мотото на индивидуализацията. Понятието индивидуализация притежава невероятно широк смисъл: от гледна точка на принципа на нормализация тя преди всичко означава, че и хората с увреждания могат да артикулират желанията и правата си без да линеят в институционалните норми. С оглед на модела на здравната генеза се вижда, че става дума за развитието на личността на отделния човек, развиващ своите ресурси в конфронтацията с отношенията и събитията на своята телесност, своя душевен живот и своите събития от живота.

С това още не се обхваща самата индивидуалност като неповторимостта на всеки човек, която не може да бъде объркана. Разбирането (а може би само и смътното осъзнаване) на собствената индивидуална ситуация на живота и преживяването на нейната смисленост като важни фактори на справянето с живота представлява за всеки човек един въпрос-загадка, по-специално обаче за хората, които не съответстват на традиционните образи и норми.

Като трудна и подкопаваща понятието за индивидуалност се оказа в тази връзка биоетичната гледна точка, която разбира духовно-душевните способности на човека само в зависимост от неговата телесност. Тя отрича достойнството на личността му и набързо го пенсионира, щом неговите когнитивни и социални способности не съответстват на установена отвън норма (б14). Наред с другите мислители, като напр. Виктор Франкл (б15), по-специално Рудолф Щайнер обръща внимание на това, че ефективността на човешкия дух предхожда съществуването на неговата телесност и я формира. Самото душевно-духовно на човека е това, което още преди раждането участва в създаването на тялото и на свързаните с него душевни способности и заедно с него се намира в един процес на интернализиране или адаптиране към себе си (б16.)

Този процес на човешката инкарнация действа от една страна в изграждането на тялото в смисъла на образуването на индивидуалната съдба, от друга страна човек се намира в своята социална съдба, в която той споделя живота си със съвсем определени хора – неговите родители, приятели, учители. Така в една действителност на живота, която при нормативните аспекти се означава като отклонение или увреждане, живее едно индивидуално намерение на съдбата, съкрушено от своето 'да-бъда-такова' и представляващо изходната точка на едно индивидуално развитие, което обаче съвсем не може да бъде оценено с нормативните гледни точки.

Който се вслушва внимателно в техните биографии, не може достатъчно високо да оцени индивидуалните развития на хората с увреждания (б17). Следователно те въобще не са изоставени пасивно на тяхната биографична действителност, а са активни създатели в отношението към тяхната телесност и в един процес на даване и взимане на техните социални доходи. Изхождайки от тази основна мисъл се формира и социално-терапевтичната общност: да не се оценява всеки отделен човек по норми, чужди на неговата индивидуалност, а да бъде приет с индивидуалната му съдба, представляваща изходната точка на неговия живот и водеща го до биографичен опит, с който той се преживява в съзвучие и който може да го доведе до развитие, изпълнено със смисъл за него и за свързаните с него хора.

В духовен смисъл климатът на братство и сестринство представлява свързаността между хора с различни дарби и ограничения, които са от значение един за друг, които обаче заедно допринасят за общество им, чието развитие все още отстъпва пред тяхното. Оттук се получава шансът да бъде създаден социален организъм, който до голяма степен да може да отмени разделението между хората с и хората без увреждания, без да бъдат пренебрегвани процесите на отговорност, застъпничество и грижа, които трябва да бъдат решени в него.

Идеята на социално-терапевтичната общност и нейната действителност

Идеята на социално-терапевтичната общност почива върху един идеал на съвместния живот и работа на група от хора, в която всеки един дава своя собствен принос. Изпълнението й зависи от това, общността да познава и да се научава да се справя и с антагонистичните сили, които я отдалечават от този идеал. Те със сигурност се дължат както на външни причини, напр. на нарастващото управление отвън и на рестрикциите на социалната и социално-политическата система за подпомагане, така също и на вътрешните условия: те зависят от това, дали има поне едно носещо ядро от сътрудници, които желаят да създадат и развият подобен културен импулс.

Един проблем, част от историята на развитие на всеки център, е конфронтацията с нарастващите формализиране и рутинност на ежедневния живот, издигащи институцията в норма и обвързващи индивидите към нея. След това отношенията се обръщат и общността вече престава да бъде на разположение за отделния човек, а самият той се превръща във функционалното колело в предавателния механизъм. Тогава идеята за общност се пропагандира като мит, но без да се изпълнява. Без органите на познанието, в които може да се разпознава състоянието на развитие, в които могат да се развиват примери и цели, в които може да се повишава комуникацията между всички членове, не е възможно да бъде създаден социален организъм.

Първоначалните форми на партньорство за съвместен живот са се изменили. Не навсякъде живеят и сътрудници с техните семейства, а сътрудничките и сътрудниците идват в твърдо работно време в центровете, при което съществуват различни форми на регламентирането му. Необходимо беше също така да се намери ново разбиране за професионалната роля - от едни по-скоро патерналистични нагласи към задачата за придружаване - позволяващо по-индивидуални форми на живот на отделния човек(б18).

Жителите на антропософските центрове също не са пощадени през последните години от проблемите на институционализирания живот, както и тези на другите центрове: не закъсняват насилието и злоупотребата, социалните проблеми сред сътрудниците и кризите в ръководството. Всичко това прави необходима една интензивна работа на центровете и техните обединения, за да се подсили изграждането на съзнание спрямо отрицателното развитие и да се преодолеят неуредиците. За тази цел трябва да бъдат разработени инструменти, които да помогнат още в предхождащата фаза за възпрепятстването на сериозните произшествия, респ. за преработването на техните последици.

Въвеждането на инструменти за управление на качеството бележи важен преломен момент: качеството, разбирано като цялостно понятие, се превръща в задача, която следва да се оценява по начините на живот и формите на действие на ежедневния живот и да се подобрява вследствие на стратегически съображения и което трябва да бъде измервано според собствения пример. То не се дава просто ей-така, а трябва винаги наново да бъде развивано като съотношение между цялото и неговите съставни части. Родителите и близките са активни партньори на центровете. Много от тях участват при изграждането на даден център и заемат важни функции в придружаването (б19).

Както навсякъде, родителите и близките като цяло са повече от хетерогенни, но както на ниво центрове, така и на ниво обединения има ангажирани групи от близки, които ги подпомагат и критично ги придружават. Не казващи "да”, доволни, че са «настанили» синовете и дъщерите си, а хора, които изискват онова, каквото очакват от антропософските центрове. «Родното качество», което обхваща всички хора от социално-терапевтичния организъм, напълно се е променило вследствие на развитията към професионализиране и също така се дискутира по различен начин между социално-терапевтичните центрове. Целта да се свържат помежду им професионализмът и съжителството, означава за сътрудниците от една страна да поемат една все по-тясно и ясно описана професионална роля, но същевременно с оглед на един обхващащ всички социален организъм – да преминат към транспрофесионалното. Своята стойност и своето достойнство социално-терапевтичните общности обаче ще запазят в действителност, ако не биват разглеждани само като гаранти за хората, отпаднали поради обществена недостатъчност или унаследени модели, а като иновативни форми на живот в едно плуралистично общество, при което самото то има нужда от развитие.

Рюдигер Грим

Бележки

б1) Karl König, zietiert nach Müller-Wiedemann, H.: Karl König. Eine mitteleuropäische Biographie im 20. Jahrhundert. Stuttgart: Freies Geistesleben 1992, S. 300. [Карл Кьониг, цитиран по Мюлер-Видеман, Н.: Карл Кьониг. Една средноевропейска биография през ХХ век. Щутгарт: Свободен духовен живот 1992, стр. 300.]
б2) Eisenberg, J.; Hahn, M.; Hall, C.; Koepp, A.; Krüger, C. (Hrsg.): Das Normalisierungsprinzip – vier Jahrzehnte danach. Veränderungsprozesse stationärer Einrichtungen für Menschen mit geistiger Behinderung. Reutlingen: Diakonie-Verlag 1999. [Айзенберг, Й.; Хан, М.; Хал, К.; Кьоп, А.; Крюгер, К. (издатели): Принципът на нормализация – четири десетилетия по-късно. Процесите на изменения на стационарните центрове за хора с душевни разстройства. Ройтлингер: Диакони Ферлаг 1999.]
б3) So beschreibt Wacker ein «5 I-Programm», das Identitätsentwicklung, Individualisierung der Strukturen und der Interaktion, Information, Infrastruktur und Integration umfasst. Siehe: Wacker, E.: Lebenswelt Heim. Wege zur Sicherung von Lebensqualität und individueller Lebenserfahrung. Zeitschrift Seelenpflege, 15. Jg. Heft 4, 1996, S. 230-239. [Така Вакер описва една «5 “И”-програма», която обхваща развитие на идентичността, индивидуализация на структурите и интеракция, информация, инфраструктура и интеграция. Виж: Вакер, Е.: Светът на живота - домът. Пътища към осигуряването на качество на живот и индивидуален жизнен опит. Списание "Грижа за душата”, 15-та годишнина. Книжка 4, 1996, стр. 230-239. ]
б4) Jacobs, K: Die Dorfgemeinschaft auf anthroposophischer Grundlage im Blickwinkel von Normalisierung und Integration. In: Denger, J. (Hrsg.): Lebensformen in der sozialtherapeutischen Arbeit. Stuttgart: Freies Geistesleben 1995. [Якобс, К.: Селската общност на антропософска основа от зрителния ъгъл на нормализацията и интеграцията. В: Денгер, Й. (издател): Форми на живот в социално-терапевтичната работа. Щутгарт: Свободен духовен живот 1995.]

б5) Die Bedingungen der sozialtherapeutischen Arbeitsfragen wurden z.B. eingehend beschrieben von H. Dackweiler in seinem Buch: Gedanken zum Wesen handwerklicher Arbeit. Erfahrungen eines Sozialtherapeuten. Stuttgart: Freies Geistesleben 1996 und neuerdings von H. Kistner: Recht auf Arbeit. (erscheint 2004). [Условията на социално-терапевтичните работни въпроси са описани подробно, напр. от Х. Даквайлер в книгата му: Мисли по същността на занаятчийската работа. Опитът на един социален терапевт. Щутгарт: Свободен духовен живот 1996 и наскоро от Х. Кистнер: Право на труд. (излязла през 2004 г.).]

б6)Siehe hierzu u.a.: Antonovsky, A.: Salutogenese. Zur Entmystifizierung der Gesundheit.. Tübingen: dgvt-Verlag 1997 oder: Bundeszentrale für gesundheitliche Aufklärung: Was erhält Menschen gesund? Antonovkys Modell der Salutogenese – Diskussionsstand und Stel­lenwert. Eine Expertise von J. Bengel, R. Strittmatter und H. Willmann. Köln: BZgA 2000. [Виж в тази връзка между другото и: Антоновски, А.: Здравната генеза. За демистификацията на здравето. Тюбинген: dgvt-Ферлаг1997 г. или: Федерална централа за здравно разясняване: Какво запазва човека здрав? Моделът на Антоновски за здравната генеза – Ниво на дискусията и стойност. Една експертиза от Й. Бенгел, Р. Щритматер и Х. Вилман. Кьолн: BZgA 2000. ]

б7)Die Bedeutung des salutogenetisch orientierten Denkens für die Heil- и Sonderpädagogik wurde z.B. von Schnoor gewürdigt, die darin eine mögliche Weiterentwicklung der leitenden Prinzipien für die Arbeit mit Behinderungen sieht. Vgl. Schnoor, H.: Salutogenetische Perspektiven. Förderung subjektiver Bewältigungsstrategien als heilpäda­gogische Aufgabe. Zeitschrift für Heilpädagogik, 51. Jg. 2000, Heft 12, S. 486-491. [Значението на здравно-генетично ориентираното мислене за лечебната и специалната педагогика беше оценено по достойнство, напр. от Шноор, която вижда в тях възможно усъвършенстване на ръководните принципи за работата с хората с увреждания. Срв. Шноор, Х.: Здравно-генетични перспективи. Насърчаване на субективните стратегии на справяне като лечебно-педагогична задача. Списание за лечебна педагогика, 51-ва годишнина 2000, книжка 12, стр. 486-491.]

б8)vgl. Wydler, H.; Kolip, P.; Abel, Th.: Salutogenese und Kohärenzgefiühl. Grundlagen, Em­pirie и Praxis eines gesundheitswissenschaftlichen Konzepts. Weinheim und München: Juventa 2000. [срв. Видлер, Х.; Колип, П.; Абел, Т.: Здравната генеза и чувството за кохерентност. Основи, емпирия и практика на една здравно-научна концепция. Вайнхайм и Мюнхен: Ювента 2000.]
б9) Vgl. Anmerkung [срв. бележкаб6] б10Leber, St.: Selbstverwirklichung, Mündigkeit, Sozialität. Eine Einführung in Idee der Dreigliederung des sozialen Organismus. Stuttgart: Freies Geistesleben 1978, S. 32. [Лебер, Щ.: Самоосъществяването, пълнолетието, социалността. Увод в идеята за разделението на три на социалния организъм. Щутгарт: Свободен духовен живот 1978, стр. 32.]
б11)Hentig, H. von: Die Schule neu denken. Eine Übung in praktischer Vernunft. Wien: Hanser 1993. [Хентиг, Х. фон: Да помислим по нов начин за училището. Едно упражнение по практически разум. Виена: Ханзер 1993]
б12)Dieser Gesichtspunkt hat ja in den siebziger Jahren des letzten Jahrhunderts zum soge­nannten Paradigmenwechsel in der Behindertenpädagogik geführt und zur Annahme des heute weithin befürworteten interaktionistischen Modells, welches das «individualtheoretische» Modell abgelöst hat. Damit wird Behinderung nicht mehr als eine Eigenschaft des be­treffenden Menschen gesehen, sondern als ein sozialer Zuschreibungsprozess. [Тази гледна точка доведе всъщност през седемдесетте години на последния век до така наречената смяна на парадигмата в педагогиката за хора с увреждания и до приемането на днес принципно подкрепяния интеракционистичен модел, заменил «индивидуално-теоретичния» модел. С това увреждането не се разглежда повече като качество на съответния човек, а като процес на социално приписване.]
б13)Einseitigkeiten und Schwierigkeiten gehören zum Leben jedes Menschen, keineswegs nur zu Behinderten. Allerdings sind sie dem Kollegium einer Einrichtung Zeitschrift Seelenpflege 1 / 2004 19 anvertraut, von ihm abhängig und müssen von diesem geschützt und in ihrer Entwicklung gefördert werden. [Едностранчивостите и затрудненията са част от живота на всеки един човек, в никакъв случай не само на хората с увреждания. Без съмнение те са поверени на колегиума на един център на списанието “Грижа за душата” (Seelenpflege) 1 / 2004 19, зависят от него и трябва да бъдат защитавани и поощрявани в развитието си от него.]

б14) vgl. напр. Kuhse, H. und Singer, P.: Muss dieses Kind am Leben bleiben? Das Problem schwerstgeschädigter Neugeborener. Erlangen: Harald Fischer 1993. [срв. напр. Кузе, Х. и Зингер, П.: Трябва да ли да остане това дете живо? Проблемът на новородените с много тежки увреждания. Ерланген: Харалд Фишер 1993.]
б15) vgl. Frankl, V.: Der Wille zum Sinn. Ausgewählte Aufsätze zur Logotherapie. München : Piper 1991, oder hinsichtlich der Fragen behinderter Menschen: Klein, R. u. Schmidt-Thimme, D.: Logotherapie und Menschen mit (sogenannter) geistiger Behinderung. In: Psychotherapie bei Menschen mit geistiger Behinderung. Hrsg. von S. Görres u. G. Hansen. Bad Heilbrunn: Klinkhardt 1991, 81-104. [срв. Франкл, В.: Волята за смисъла. Избрани статии по логотерапия. Мюнхен: Пипер 1991, или относно въпросите на хората с увреждания: Клайн, Р. и Шмит-Тиме, Д.: Логотерапията и хората с (така наречените) умствени увреждания. В: Психотерапията при хора с умствени увреждания. Издадено от С. Гьорес и Г. Хансен. Бад Хайлбрун: Клинкхарт 1991, 81-104.]
б16) vgl. Steiner, R.: Heilpädagogischer Kurs. (1924) Dornach: Rudolf Steiner-Verlag 1995. Eine Übersicht des антропософската Verständnisses von Behinderung findet sich in: Grimm, R.: Perspektiven der therapeutischen Gemeinschaft. Ein Ort gemeinsamer Entwicklung. Bad Heilbrunn: Klinkhardt 1994. [срв. Щайнер, Р.: Лечебно-педагогически курс. (1924) Дорнах: Рудолф Щайнер-Ферлаг 1995. Обзор на антропософското разбиране на увреждането се намира в: Грим, Р.: Перспективи на терапевтичната общност. Едно място на съвместното развитие. Бад Хайлбрун: Клинкхарт 1994.]
б17) vgl. z.B. Feuerstack, W.: Behinderung als Begabung. Zeitschrift Seelenpflege, 19. Jg. 2000 Heft 1, S. 2-7. [срв. напр. Фойерщак, В.: Увреждането като дарба. Списание “Грижа за душата”, 19-та годишнина 2000 книжка 1, стр. 2-7.]
б18) Siehe dazu: Buchka, M.: Von der Behandlung zur Begleitung: Erste Handlungsansätze zu einer dialogischen Begleitung behinderter Menschen. In: Zeitschrift Seelenpflege, Heft 3, 2001, S. 12-37. [Виж в тази връзка: Бухка, М.: От лечението към придружаването: Първи опити за лечение за едно диалогично придружаване на хора с увреждане. В: Списание “Грижа за душата”, книжка 3, 2001, стр. 12-37.]
б19) Siehe hierzu: Grimm, R.: Wo stehen wir in der Zusammenarbeit von Eltern и Mitarbeitern? In: Zeitschrift Seelenpflege, 1998, Heft 2 (S. 2-11) und 3 (S. 12-20) [Виж в тази връзка: Грим, Р.: Къде сме ние в сътрудничеството между родители и сътрудници? В: Списание “Грижа за душата”, 1998, книжка 2 (стр. 2-11) и 3 (стр. 12-20)] Д-р Рюдигер Грим е секретар на Конференцията по лечебна педагогика и социална терапия в медицинската секция на Свободното висше училище към Гьотеанума в Дорнах (CH). [1] Salutogenese [2] Karl König [3] Camphill [4] Botton Village [5] думата в немския език се използва за брак, конкубинат или подобен на брак съвместен живот, б.пр. [6] форма на съвместен живот на несемейни хора в едно и също жилище, където те си поделят разноските, б.пр. [7] Lehenhof [8] Bengt Nirje [9] Wolfensberger [10] Mainstreaming (на английски "главен поток") означава, че нещо, което досега е било в периферията на внимание-то на обществото и не е определяло досега основното действие, се превръща сега в централна съставна част при всички решения и процеси. И то се използва в комбинация с равнопоставеността между половете във всички нива и фази на взимане на политическите решения в ЕС, б.пр. [11] Kurt Jacobs [12] von Hentig

Социално фермерство / Елате при нас в групата
Социално фермерство и биодинамично земеделие
ючващо фермерство