ОПОРА - Антропософска лечебна педагогика и социална терапия

Идеята за антропософски ориентираната лечебна педагогика идва от Рудолф Щайнер, основател на антропософията, през 1924 година. Днес работещите антропософски лечебни педагози развиват дейността в различните сфери на лечебната педагогика: в лечебно педагогическите училища и домове, в общностите за съвместно живеене, психиатричните клиники, в специалните детски градини, при амбулаторното ранно стимулиране и консултиране на възпитанието, в социалнотерапевтичната работа с възрастни. Тя се основава на една методика, която тръгва от интензивното изследване на феномените: увреждания, очевидности, 'нарушения' - всичко, което за обикновения поглед не изглежда 'нормално', означава първоначално, че определени тенденции на телесно, душевно-духовно или социално ниво са се формирали много силно и често също едностранчиво. Така нареченото 'хиперактивно' дете показва примерно много силно изразен външния аспект на движението, докато изпълненото с вътрешно съдържание движение на управлението на вниманието и на слушането, в чиято основа е залегнал вече анатомично продължаваният процес на изпълване с вътрешно съдържание и концентрация движение, е слабо развито. Друг пример представлява разглеждането на натрапливостите. Независимо от евентуалната душевна причина или тяхната връзка с характерни невробиологични процеси, натрапливостите могат да бъдат разглеждани като едностранчивост на стигащ в действието си до телесното процес на спомнянето, спрямо което забравянето е само слабо развито. По такъв начин у човека има изобилие от полярности, процеси и наслоения, чиято диференцирана обработка е задача на едно антропософски ориентирано, лечебно педагогическо 'човекознание'. Тези процеси трябва винаги да бъдат държани в изравнен баланс, за да може здравето да се породи като 'цялост'. Една подобна, ориентирана към феномените гледна точка не изключва медицинско-психологическата диагноза; тя я продължава в това, където проявите на човека с увреждане биват не само класифицирани, но се и разкриват на езика на феномена на разбиращия поглед. От тази перспектива става ясно и разбираемо и голямото значение на изкуството за лечебно-педагогическото възпитание и терапия. Заниманието с изкуство живее във оформянето на чисти елементи, примерно на цвета, формата или звука. Самите тези елементи образуват полярности, например в музиката – високи и ниски, къси и дълги звуци, мажор и минор; всеки музикален ритъм, всяка мелодия свързва по различен начин тези противоположности, и същевременно всеки звук, всеки ритъм има скрития в него език. Подобно е и с другите дейности и занимания с изкуство, а също и с работата със занаятите в елементарната им форма. По такъв начин с педагогическите и художествени средства може сякаш да се отговори на скицираните едностранчивости, тъй като двата езика са сродни. Ако вземем като отправна точка горните примери: музикалният ритъм представлява едно по-силно излизащо навън, телесно свързано движение, спрямо мелодията като едно по-силно развито изпълнено с вътрешно съдържание, по-близко до съзнанието движение; От своя страна пък възможността за забравяне изглежда като движение, което може да бъде сравнявано с 'потъването' или 'притихването' на съдържанието на съзнанието. Детето или възрастният човек с увреждане или с правещо впечатление поведение могат да бъдат подпомогнати чрез намирането на връзката с онази полярност, която е все още по-слабо развита при тях. От друга страна те могат да бъдат окуражени като се доразвива или преобразява намиращият се във всяка едностранчивост потенциал. Следователно лечебните стремежи означават един опит за стимулиране на процеса на интеграция както навътре, така и навън. В срещата с детето или с възрастния човек педагогът и терапевтът винаги свързва своята собствена личност, която представлява неговия 'инструмент' със специалните му възможности и ограничения; между него и детето или възрастния човек се стига до проявата на резонанс и това може да се превърне в основата за лечебно-педагогическото възпитание и терапия. Предпоставката обаче е абсолютно необходимото основно познаване на собствената личност и също така готовността, то да бъде доразвивано в самостоятелни упражнения. Следователно на първо място антропософската лечебна педагогика се разбира като методика за познанието и за педагогическото терапевтично действане, като в центъра им се намират редица упражнения, формулирани или инспирирани от Рудолф Щайнер. В този смисъл става дума по-скоро за един радикално личен, а не толкова институционален път, въпреки че институциите са подканени да направят възможен този път. Обобщавайки досега казаното, могат да бъдат представени следните елементи на антропософската лечебна педагогика: - възприемане на проявите на детето, класическо поставяне на диагноза - следване на феноменологично човекознание - разбиране на проявите и особеностите като 'език на феномените' - самопознание и обучение на лечебните педагози Уврежданията могат да бъдат разбирани като накърнявания на 'способността за впечатляване' (примерно при сетивните увреждания), преди всичко обаче като такива на способността за изразяване. Възприемането на феномените може да доведе до това, че лечебният педагог може да ги изживее като израз, като език на едно същество, което при всички очевидности първоначално не е правило впечатление, било е скрито и сега се появява със своите неизговорени въпроси, желания и потребности за развитие. Този подход антропософската лечебна педагогика споделя с други, ориентирани към личността на детето или на възрастния човек педагогически и психологически направления. Освен това обаче тя вижда в човека едно същество, което отвъд своята земна биография, участва в едно развитие, било и преди неговото раждане и което ще бъде продължено и след смъртта. В живота човек търси стъпките на развитие и възможността да действа, както това е възможно само на земята; телесните основи и дадености, темпераментът и интелигентността, но също така и социалното обкръжение представляват един съд или своего рода 'дреха' за това развитие, за разбирането на което се изисква една по-висша гледна точка, от която биографията може да бъде възприета като произведение на изкуството и като процес на обучение и възпитание. От тази перспектива погледнато, съществото на детето се свързва постепенно със своите телесни основи и дадености и своето обкръжение; като при това задачата на антропософската лечебна педагогика е да бъде до него. Трябва да се подчертае, че от решаващо значение за една подобна перспектива, е да се намира в пълно съзвучие с природонаучните, медицинските и психологическите познания и да може да интегрира различните терапевтични школи. Антропософският лечебен педагог и социален терапевт живее със съзнанието на духовното ядро на съществото както у детето така и у себе си; той знае за диалога, който се води помежду им и често остава скрит. Това съзнание не е знание в класическия смисъл на думата, по-скоро то носи белезите на едно предпазливо, но непрекъснато питане (задаване на въпроси) и търсене. Така, както всеки човек подлежи на развитие и има способността да се развива, така и на всеки човек се падат по една или повече задачи. По-специално в социалната терапия се работи върху това, да се подхванат и подпомагат изкристализиращите в хода на съзряването способности и интереси. При това става дума не само за трудовите дейности, социалната активност на човека се разширява още повече и обхваща и онова, за което той има способността да предизвиква у другите хора. В антропософската лечебна педагогика се обединяват медицинско-терапев­тичните, педагогическо-лечебно-педагогическите и социално-формиращите усилия. Необходими са специфични и не ориентирани към традиционните социални форми за възпитанието и терапията на децата и на възрастните, които Рудолф Щайнер нарича 'нуждаещи се от душевна грижа'; форми, които осигуряват достатъчно пространство и суверенитет на детето и на възрастния човек, както и на педагога и на терапевта. Извън това лечебно-педагогическата и социалнотерапевтичната работа има често една тиха, но значима връзка с обществената действителност. В една все по-тясна ставаща рамка на нормалността и, преди всичко, на функционалността, отделният човек с увреждане прави впечатление, той 'пречи' и бива отделен. Това отхвърлящо поведение недооценява и не разбира значителния принос на хората увреждания или с нарушения в развитието за обществото, един принос обаче който може да стане плодотворен само, когато бъде приет. Свидетелството за това са самите родители, които разказват за въздействието на тяхното дете с увреждания за тях самите и за семейството, и за собствения път, по който те са вървели в стремежа си да разберат своето дете и да му помогнат. Но разбира се има общи, скрити връзки между обществото и болестите или уврежданията. Така например, за да спомена само едно от тях, в някои проблеми на развитието се откриват феномени от обществения живот (поне така е в индустриализираните държави), които като че ли се отразяват в децата. И затова не е трудно да открием много от чертите на 'хиперактивността' в съвременния обществен живот. Когато примерно на тези деца им бъдат създадени пространства за живот и за развитие, се извършва същевременно една работа, която представлява и един неотложно необходим импулс за съвременното общество и култура.