ОПОРА - Антропософска лечебна педагогика и социална терапия

Впечатленията на нашия представител - Галина Трифонова, от Четвъртата международна среща  за повишаване на квалификацията на лечебните педагози в мрежа КРУГ, Санкт Петербург, 2-7.09.2015 г.

"Впечталения от лекциите на Андреас Фишер:

Като голямата част от материалите, разпространени по лекционни записки в сферата на лечебната педагогика и социалната терапия, включително лекциите на самият Р. Щайнер, и написаното по-долу не бива да се приема като напълно идентичен вариант на изговореното на Четвъртата среща за повишаване квалификацията на преподавателите от образователните организации за подготовка на лечебни педагози и социални терапевти на тема „Методика на преподаване на Лечебно- педагогическия курс на Р. Щайнер”(ЛПК). То се основава на записките и спомените ми за Кръга в Санкт Петербург. В четенето на написаното по-долу, уважаеми читателю, сме трима – г-н А. Фишер, аз – Г.Трифонова и ти.

Според г-н А. Фишер, в последните години отношението към Лечебно педагогическия курс (ЛПК) на Р. Щайнер не е еднозначно – то се простира от библия до пълно отрицание. В миналото лекциите (от курса – бележката моя – Г.Т.) не се обсъждаха в духа на времето, а се налагаха като последна инстанция. Напоследък се формира едно ново отношение, според което е необходимо всеки, който иска да разбере и приложи в практиката идеите на ЛПК, да изгради вътрешна връзка с курса. Връзка, свободна от наслоенията и разбиранията на предишните времена. Лечебно-педагогическият курс се разглежда като централно произведение, около което да се изгради собствената професионална система на всеки от работещите в системата на лечебната педагогика и социалната терапия.

Мнението на г-н Фишер за изучаването на ЛПК е, че след проучването на ЛПК е необходимо да се дистанцираме от него. И не бива да се придържаме буквално към написаното. В крайна сметка не бива да забравяме, че този курс е записан впоследствие, след изнасянето на лекциите, на което се дължат известни неясноти и несъответствия в него. Освен това в някои лекции отсъства това, което той изяснява впоследствие в други лекции.

Необходимо е всеки професионалист да изгради свое отношение към курса.

Освен това трябва да се помнят две неща:

1. ЛПК не е методически сборник.

2. При изучаване на курса се променяме и ние.
   Опирайки се на курса, по друг начин разбираме реалността. Изграждаме си позиция. Може нещо малко да променим в своята позиция, но това малко да носи голяма промяна във философията ни за живота и за професионалната ни дейност.

До момента на създаване на курса вече имаше хора, които да се занимават с някои аспекти на лечебната педагогика. Но с ЛПК Р. Щайнер поставя началото на ново направление, което започва интензивно развитие.

Трябва да се каже, че по това време вече в 300 града има училища, в които се работи с деца с проблеми в развитието.

Ако се анализира тази практика, ще се види развитие на два противоположни потока:

1. Реформиране на училищата (и в този смисъл Р. Щайнер дава нов фундамент на педагогиката). По това време в Германия е създаден приют за 140 деца, в който се организират занимания с труд, изкуство, спорт, децата се хранят добре и са организирани добри връзки със семействата. В Цюрих се организира първият семинар по лечебна педагогика с основна тема как да се съпровождат децата с особености в развитието, като се разискват високи етически идеали. На този първи семинар Хайземан изрича:”Всяко възпитание в крайна сметка води до религията”. В Западна Европа това е едно много силно направление , от което произлизат много деятели на лечебната педагогика и социалната терапия.

2. Расова хигиена – на основата на учението на Дарвин за произхода и развитието на видовете. Според това направление децата с увреждания трябва да се отделят и по възможност да се унищожават. Да се унищожават децата с вродена патология след оценка от юрист и психиатър.

Когато се обсъжда историята на лечебната педагогика и социалната терапия, трябва да се има предвид, че употребяваните в миналото и сега понятия са различни. Съдържанието на понятията е различно. За това много понятия, които употребява Р. Щайнер могат да се подложат на критичен анализ. Темата за понятията не е повърхностна тема. Понятията изразяват моето отношение към другия човек (например в началото – монголоиден човек, сега – човек със синдром на Даун); сега говорим за „картина на заболяването”, а Р. Щайнер не употребява това понятие.

Вървейки по пътя си не винаги се замисляме за начина, по който реализираме написаното в ЛПК. Така в ЛПК пише, че детето с епилепсия трябва да се облича топло. И виждаме деца да се обливат в пот, облечени топло през лятото. А в ЛПК пише: детето да се облече така, че ако се облече още малко – и ще се изпоти. Така че трябва настоятелно да си поставим въпроси по същество: Колко от описаните форми са все още работещи? По-скоро формата продължава да работи, но духът я е напуснал. В случая формата, традицията носи болка. Традицията трябва да е съобразно традицията на момента, адекватна за мястото, времето и съществото. Т.е. формата е резултат от нашата духовна работа.

Непрекъснато трябва да си даваме сметка, че пред нас са съвършено различни деца, различни от децата от преди 15 години. Например. Р. Щайнер говори за изкуство на възпитанието и за това, че то е невъзможно без творчество.

А. Фишер дава пример как училище, интегрирано в село, съдейства за промяна в поведението на две момичета с девиантно поведение. Освен ученето, на тях им било възложено да се грижат за магарета. Така техният дневен режим придобил съвсем друг вид:

1. Участие в сутрешния кръг;

2. Грижа за магаретата;

3. Учене в клас.

Този ред променя поведението на момичетата.

За валдорфските учители винаги е представлявало интерес доколко Валдорфското училище е въздействало върху по-нататъшния живот на техните възпитаници. Известен е случая с един немски професор по педагогика. Макар че не е бил особено активен в училището, в по-късна възраст професорът си дава сметка, че Валдорфското училище е било определящо при избора му на професия. Когато се държал лошо в училище като ученик, учителите го пращали в зеленчуковата градина да поработи. Професорът признава, че работата му действала по-добре, отколкото срещите с психолог и е в основата на професионалното му разбиране за възпитанието на децата.

--------------------------------------

Този творчески процес по същество е дълбока вътрешна работа върху връзката ни с ЛПК и творческа работа върху нова форма. Добре е да се разбере, че всеки път може да се стигне до нова форма на работа и че творческият процес върху ЛПК е перманентен и е съпроводен с неувереност. Професионалният път на лечебният педагог и социалният терапевт е път с риск и неувереност. Път, придружен от рефлексия и самоопределяне.

Немският психиатър М. Винтерхоф тревожно констатира, че съвременните деца са претоварени със свободни избори, със свободата на избор, което пречи на тяхното психическо здраве (http://mustran.ru/2012/work/156 - добавено от мен, Г. Т. ).

Според него, когато се поставят граници, започват конфликтите. Тогава се вижда, че зад конкретната случка стои желание детето да си премери силите с някого; търси съпротивление с някого и преодолявайки го набира сили като във фитнес. В този случай самостоятелното решение е целително. Например, във всички семейства се водят борби за времето на лягане. В едно семейство родителите заявили: „Когато искаш лягай, но те искаме в 7,30 часа на закуска”. Ето едно решение, което едновременно удовлетворява желанието на детето за самостоятелност и задължението на родителите да контролират поведението на децата си. Защото всеки човек е автономен, но и зависим. За това и всеки човек трябва да умее да се справя с чужди решения. Да бъде част от нещо, но и да умее да поставя граници.

Около нас има много противоположности и полярност. Р. Щайнер се опира на полярността в своята теория за уврежданията. Отива и по-нататък: препоръчва да се търси средата в противоположностите и полярността.

В своя житейски път той е срещал много хора с особености в развитието си: във Валдорфското училище в Щутгарт, в Зоненхоф. Брат му бил глух, а той самият е учил Ото Шпехт. Работата с последния го довела до прозрението: възпитателната работа е изкуство. Истинската основа на това изкуство е разбирането на човека.

Смисълът на изучаването на ЛПК, (90 години след създаването му – забележката моя, Г.Т.), и до сега се състои в задълбочаване в разбирането на човешките свойства и създаване на нова основа за по-нататъшният личен творчески път. Как да преподавам? Какво да правя с това дете? С това дете? С това дете? Този начин на мислене не работи вече. В днешно време е необходимо да направиш детето съучастник в твоята идея. Безсмислено и неработещо е и автоматичното пренасяне на форми и съдържание от култура в култура. Защото формата и съдържанието трябва да са значими на своята географска, времева и културна среда. Нелепо и безсмислено е във Валдорфска детска градина в Япония да има часовник с кукувичка, само защото такъв има във Валдорфска детска градина в Бавария. Зоненхоф не може да се пренесе в Киев. Наложително е да се приспособим към ситуацията и времето. Много страни вземат директно формата на Валдорфското училище, но след това тази форма и съдържание трябва да се преобразува. Импулс на преобразуване в търсене на нов път. В различните страни хората са различни. И трябва да се търси път към тях. В това търсене на нов път има риск – ние никога не знаем какво има в душите на другите.

За да получим това ново знание, трябва нещо да загубим. Какво се случва? Има две тенденции:

1. Длъжни сме да съхраним старите форми.

2. Трябва да скъсаме със старите форми.

Как можем да преобразуваме нещо? Бъдещето трябва да търпи миналото. Когато твърдо стоим в света, старото и новото не са важни. Важно е актуалното в момента. Защото ние трябва да отговаряме на актуални въпроси. И нашата задача е да преобразуваме старото. И трябва да сме убедителни в това преобразуване.

Трябва през цялото време на бъдем в процеса на търсене, защото формата може да се изчерпи. Например. Децата не могат да се разберат само на базата на темпераментите. Представете си един клас във Валдорфско училище, в което децата са подредени само на основа на четирите темперамента. Но за да се разберат днешните деца е важно да се знаят изследванията за детските привързаности, които съдействат за развитие на качества като устойчивост, гъвкавост и т.н. (резилианс), за развитието на детския мозък и т.н… Така темпераментите днес сами по себе си се превърнаха в пуста форма.

Т.е. опасно е, ако гледаме към детето само през очилата на ограничения възглед. Несправедливо е към детето. Разбирането минава през взаимообмена. „Разбирам, опитвам се да разбера какво става с теб”. Това е процес. Усилие да разбереш другия. Може би ще ти помогне темперамента, може – теорията на чувствата, или – теория на травмата (ако работиш с деца-бежанци или деца, жертви на военен конфликт). При всички случаи е важен процесът на преобразуване. Да се занимаваме с това, което живее в днешното време.

Догмата дава увереност. Младите хора търсят догмати. Но догматите не позволяват да бъдем съвременни. Р. Щайнер призовава действителността да стане ясна. „Това, което говоря сега, трябва да стане практика. Да бъде живо.” Да разпознаваме актуалните форми, съдържание, нужди.

Запалила се църква. Абатът се проснал пред олтара и започнал да се моли горещо:”Господи, спаси ме!”. Пожарникари, влезли да гасят пожара, понечили да изкарат и абата, но той се дръпнал:”Оставете ме! Господ ще ми помогне на мен!”. И продължил горещо да се моли. Още два пъти пожарникарите искали да го изведат. Но той всеки път отказвал и продължил горещо да се моли. Така го погълнали пламъците. Когато духът му се възнесъл на небето, абатът укорително попитал Господ:”Господи, защо не ме спаси? Аз ти служих вярно?!” „Аз три пъти ти изпращах спасители, но ти все отказваше моята помощ – му отговорил Господ”.

Старите всичко знаят, младите много правят, но малко знаят. И трябва да се намери път за съединяването на двете групи.

Всъщност, път няма, трябва сами да си го създаваме. Трябва да почувстваме вътрешната борба у всеки. Това също е възпитание. 

Образованието е като храносмилателната система – с нея приемаме и преработваме нови неща. Съществуват различни методики за водене на беседа или за писане на отчети и т.н. Трябва да се помни, че антропософска методика няма. Защото, според Р. Щайнер, към всеки пациент трябва да има индивидуален подход. Всички методи за работа с пациента трябва да са на основата на разбирането на неговата индивидуалност. За всяко дете трябва да се разработи индивидуална програма. Това е твърде голяма отговорност. Най-решаващото за поемането на тази отговорност е позицията на педагога. При избора на методика на работа не е важна самата методика, а именно тази позиция. В лечебно-педагогическата методика е важна позицията. Как аз разбирам човека? Какво значи да лекувам, да развивам? Как да работя, че да формулирам със собствени думи? Какво да правим с младите хора, които търсят нови форми? Да помним, че съществува взаимен интерес – не само да предлагаме, но и да се вглеждаме в живота около нас. За да не бъде едностранчива работата ни:

• Да развиваме базата;

• Да използваме методики, развиващи рефлексията;

• Да укрепваме връзката с обучаваните – за да се занимават сами със себе си (връзка с изкуството).

Изкуството дава възможност на човека да се занимава със себе си – да изследва уменията си, границите си и т.н. изкуството е основа за развитие на способността да разбираш себе си.

Какво преживявам при среща с детето – антипатия, симпатия? Как моите преживявания се отразяват на детето? Какво да направя следващият път по друг начин?

За студентите е важна целта на образованието. Какво трябва да научат за три години? Какво очакваме от тях ? Изказване на студент „Не зная какво научих от Вас, но станах друг човек”. Ние им предлагаме различни инструменти, за да ги използват в своето развитие. Ако човек сам не е съсредоточен върху своето развитие, то другият човек нищо не може да направи. Студентите трябва да развият умения да работят с други хора. Крайният потребител е човекът с особености в развитието.

Основният въпрос, който стои пред родителя е БИХ ЛИ ПОВЕРИЛ ДЕТЕТО СИ НА ТОЗИ ПЕДАГОГ?

Ако учителят е способен на рефлексия, родителят би се доверил. Ако, обаче, учителят не рефлексира, то той не е способен да създаде нищо ново. Важно е да знаем, че детето с проблеми в развитието е коригиращ елемент и ние трябва да го знаем това и да го приемем. Така ако детето е агресивно, ние трябва да приемем, че причината за агресията е конфликт в екипа. И да се запитаме: каква и коя е моята част в този конфликт?

В процеса на взаимообмена студентите също се учат на рефлексия. Това учене става в разговори, консултации, обратна връзка. В този взаимообмен нараства доверието. Така учениците се учат на здрав смисъл: кога да се бориш и кога – не. Р. Щайнер твърди, че духовното развитие е благотворно за практиката.

Да обичам, да рефлексирам и да не зациклям на нито една от двете. 

Бъдещето на лечебната педагогика е във всеки човек.

В работата със студентите трябва да помним, че курсовете сами по себе си не съдържат потенциал за бъдещето. Потенциалът е по-скоро в мислите за практиката, които идват към нас по време на тези курсове. Потенциалът за бъдещето е в самите нас. Ако само цитираме фрази, това не помага. Трябва студентите да ги разберат. И в образователният процес трябва да се занимаваме с това.

Освен това трябва да се има предвид още нещо: в Средна Европа и тук, в Русия, гледните точки са различни. Студентите тук са гладни за духовни знания. А в Средна Европа са преситени от духовни знания. Две групи с различни нужди, с различен подход, а знанието е едно.

Според Р. Щайнер има три позиции спрямо студентите:

• Благоговение пред биографичния път на всеки, довел го до това образование, въпреки всички трудни или леки моменти. Благоговение към този път, който хората са изминали.

• Ентусиазъм към потенциала на всеки човек. Може да не го видим веднага, а да е необходимо да извървим заедно част от пътя. Може дори човекът сам да не знае своя потенциал.

• Защита на студентите. Студентите със сигурност се сблъскват с редица проблеми – по отношение на съдържанието, социални проблеми (започвайки обучението студентът може да губи част от своя социален кръг, например).

За това е добре с всеки студент да се говори поне 2 пъти в годината. Тук се сблъскваме с полярността и дистанцията. Може ли да вземем на работа всички студенти? Подхожда ли всеки студент за обучението? Готов ли е на рефлексия за готовността за развитие?

Зад всичко, което правим, стои определена неувереност. За това е важен ентусиазмът. И сериозен разговор за смисъла на образованието. И тук неувереността говори: правилно ли е; какво да се промени. Тези анализи не са повод за депресия, а каляват волята. Действително ли сме направили всичко, което можем? Радост, хумор и никаква депресия. Защото работим с трудни съдби.

Как да организираме обучение с възрастни?

В САЩ търсят нещо ново – Фон Хойтен. Описва житейският процес като обучителен процес. Трябва нещо да възприемем и това не е просто.

1. Възприятието е нацелено в истината.  Какво в доклада са фактите, независимо от моето отношение.

2. Съединяване. Свързано е със сгряване. Какво ме радва, какво ме разсърди в тази истина? Какво не мога да приема.

3. Преработка. Какво значение има истината? Как мога да я внедря в практиката? Това е свързано с преработката. Ние сме индивидуални същества и индивидуално възприемаме истината. Ако сега всички ние споделим впечатленията си от конференцията на някого, накрая той би се запитал на една и съща конференция ли сме били? При преработката е важно какво се случва и с другите.

4. Упражненията. Работиш и рефлексираш. Истината става разбрана, процесът – ясен, и в този процес растат способностите. Способностите съдържат в себе си всички стъпки. Цялото време сме в тези процеси. И през всичкото време искаме да създадем нещо ново. Но всъщност най-често има обновление, преобразуване, а не просто ново начало.

Знанието на истината за обучителния процес на студентите ни помага да развием доверие към процесите, които преживяват студентите.

Допълнение

Роджърс говори за терапевтичния характер на беседата. Образованието винаги носи определен терапевтичен характер. То винаги е свързано с мен. Какъв е моралът? Ако уча за механик, какво мисля за мотора няма никакво значение за него, но

аз въздействам върху човека, а той въздейства върху мен. За хората не всичко е просто. Те могат да преживеят криза и да си задават въпроси. Картината на света, която носят в себе си, може да се разклати.

И тук е важно как се преживява емпатията. Емпатия – това значи да се вчувствам в другия без да се загубя в него. Това преживяване е високо изкуство. Да не правя съдбата на другия своя. За това е добре да се влага повече хумор. 

Оценка и ценене. Да ценим човека такъв, какъвто е. И да го приемем на това място. Да възприемаме човека диалогично.

Добра форма за такова възприемане на студентите са информационните вечери. На тях идват всички, които се интересуват от образование. На тях казваме това, което чувстваме. Да казваме истината, без да губим чувство за реалността. Например да се научим да казваме :”Ти не можеш да се занимаваш с възпитание”. Ако имаме усложнени отношения със студент, е много трудно да бъдеш обективен.

Как да работим с Лечебно педагогическия курс?

Как да работим по жив начин с него?

Преди всичко друго не трябва да нападаме другите с нашия възторг от него.

Например Р. Щайнер пише сухо. Той се е опитал да премахне всичко излишно, особено своя възторг. За да може човекът, който чете, сам да запали огъня в себе си. (Процесът на индивидуализация) Спрямо студентите наша основна задача е да им дадем пространство, за да намерят този свой индивидуален път за свързване с професията. Самият аз се чудех на възторга на другите от ЛПК. Един ден, когато минавах край шизофреник, усетих онзи трупен мирис, за който говори Р. Щайнер в курса. В този ден започна моята истинска работа с курса. Всеки студент сам трябва да намери момента, който ще го запали. Никой не може да го направи вместо другия. Даже е опасно. Например, слушаш талантлив лектор. Изпитваш пълен възторг. Но забелязваш, че не разбираш какво казва той. И след лекцията не помниш нищо от това, което е казал.

Много е скучно да слушаш. Но така проследяваш ясно определен път. Това е плодотворно.

В работата с възрастни е важно да се определи тема и след това да започне дискусия.

Например теми върху ЛПК:

• Възпитание и лечения

• Симптомокомплекс

• Разбиране на рисунките

• Моделното тяло, индивидуалното тяло

• Космическа религиозна среща

• Какво е срещата в ЛПК

• Какво значи да правиш, да не правиш, нищо да не правиш

• Епилепсия, топлина, химизъм на видимия свят

• Строеж на моралността

• Как децата строят своя морал (Децата идват на света без морал. Детето не може да внесе зло в света. Не може да причини зло на никого. То приема морала около себе си. Какво се случва с морала, как той се проявява в речта?)

• Как се отнасяме с децата? (Централен момент. Все повече деца растат извън морално обкръжение. Например, децата-бежанци дълги месеци са извън такова обкръжение. Така е необходимо развитие на педагогика на травмата. Т.е. необходимо е развитие на класическата педагогика. Защото е променена реалността. Преди в Германия, Швейцария обект на лечебната педагогика много се говореше за деца с увреждания, сега се говори и работи най-вече с най-тежки множествени нарушения, деца с травми и поведенчески отклонения, деца без преживяване на морално обкръжение.)

Съвременната позиция на лечебната педагогика в Средна Европа е създаване на социални отношения и контакти, структуриране на обкръжението, разбиране на широките причини за развитие на деца с проблеми в развитието, какво да правим с травмираните деца. Много важно е не само приспособяване на детето към клас, но и на класа към отделното дете. На Валдорфското училище е необходима лечебната педагогика. Защото трябва да разберем най-трудните деца. КАКЪВ СМИСЪЛ ИМА АБНОРМНОТО ПОВЕДЕНИЕ ЗА САМИЯ ЧОВЕК. Важно е да се преработват и задълбочават някои теми."

Г.Трифонова