ОПОРА - Антропософска лечебна педагогика и социална терапия

Автор: Каролина фон Хайдебранд

Десетгодишната Вилтруд бушува. Нейното набито тяло се тресе, докато с юмруци тя удря момчето, наранило по-малкото й братче. Разрошените й коси стърчат на главата й като пера на хищна птица. Голямото момче (на около 12 години), нейн враг, се опитва да се скрие от нейните удари и захапвания. Вилтруд вдига плачещото си братче от уличния прах, където го е бутнали голямото момче, хваща го за ръка и го завлича със себе си. При това тя по-силно от обикновено стъпва по земята и още по-енергично забива пети. Едната й ръка още е свита в юмрук, а другата здраво стиска ръката на братчето й. Тя така си държи шията, сякаш иска вътрешно да събере и укрепи цялото си същество.

Вилтруд е най-голямата от четири братя и сестри. Майка им е починала при последното раждане. В училище Вилтруд, без да мигне с очи, слушала легендата, с помощта на която учителката искала по-достъпно да предаде на децата размишления за смъртта. Външно Вилтруд не проявила участие или болка, но, връщайки се у дома, разказала легендата дума по дума. Тя винаги знае какво иска и как да го постигне. Когато дошла за първи път в училище, чувайки идващия от единия клас глас на учителката, обявила: «Това е моята учителка». Оттогава тя не искала да ходи в класа си, бушувала вкъщи, вдигнала температура, и в края на краищата по съвет на лекаря била записана в класа на същата тази учителка. Оттогава в училище е тиха, усърдна и страстно предана на своята учителка.

На занятията Вилтруд не винаги е внимателна. Подпряла своята здрава брадичка, гледа мечтателно пред себе си, заета е със себе си. Обича отчаяните и рисковани истории. Тя е темпераментна актриса ако ролята й е по сърце, но в една постановка упорито отказвала да играе ролята на роба, въпреки че тази роля имала голямо значение за сюжета и много съученици й завиждали. Вилтруд казала: «Не, по-добре смърт, отколкото робство!» и се отказала изобщо от участие.

Вилтруд е «чучулига» - с първите слънчеви лъчи е на крака. Ученето не й се отдава много лесно. Мъчително е да се гледа как неловко държи писалката и, натискайки силно, как прави своите драскулки. Нейната живопис изцяло е израз на нейната същност Тя предпочита огнено червено, но може да рисува и с най-нежни цветове, ако иска да достави радост на човек, когото обича. При нея всичко зависи от волята. Много може да постигне самостоятелно, ако осъзнае, че е нужно. Интересно е, че веднъж в ранно детство тя чула разказ за изригването на Везувий и оттогава с охота започнала да рисува огнедишащи планини. Тъй като не е особено талантлива, нейните картини понякога напомнят безобидна захарна глава, от която извират червени фонтани, а по много синьото небе плуват кафяви и тъмносини кълба дим. Това е израз на холеричната й същност.

Вилтруд не спи много, но почти никога не изглежда сънена. И в яденето не е придирчива. Най-много обича плодове. Тя презира всичко стрито, кашеобразно, но пък с удволствие гризе парче твърд черен хляб. Орехите чупи със зъби.

Вилтруд е склонна към внезапно покачване на температурата и възпалителни заболявания, особено на гърлото. Тя е прекарала много детски болести, например скарлатина, дифтерия.

Достойнствата и опасностите на холеричния темперамент добре се виждат. Решенията на Вилтруд, в които често отсъства моментът на обмислянето, идват от дълбоката й същност и са нейни собствени. Нейните родители със страх наблюдавали изблиците й на гняв, които се случвали в ранното й детство, когато с червено лице ревяла и биела с ръце и крака. С възрастта това се попречупило, но понякоа тя може да изпадне в такъв гняв, че «не помни себе си». На другия ден е тиха и «опитомена».

Как да се държим с детето холерик

Холеричният темперамент изисква страшно много търпение и дълбоко практическо разбиране на детската душа. Също така изисква от възпитателя огромно самообладание, като това е достатъчно трудно - да не излезеш от кожата си при вида на буйстващото дете. Главното е да се противопоставиш на гнева със спокойствие и хладнокръвие, а също и в никакъв случай да не се вълнуваш и да не вземаш никакви спешни решения. Това е много тежко и понякога някои възпитатели търпят неуспех именно с този темперамент, който в наше време (за щастие или за съжаление) се среща сравнително рядко*.

На холерика винаги трябва да му се дава възможност да развива своите сили и те така да се направляват, че да не носят вреда, а полза. Да цепят дърва, пилят, забиват гвоздеи, чукат камъни и т.н. - са подходящи занимания и не трябва много да се опасяваме, че децата могат да се наранят. Само трябва да помним, че в детството трудът трябва да бъде радостен, без принуда, по собствена воля на детето.

Малкият холерик трябва да има пространство, където може свободно да се движи, скача, бяга, търкаля. Холерик в тясна стая е непоносим.

Полезно е на холерика да се дават такива занимания, които превишават силите му, за да разбере, че не е толкова всемогъщ, колкото се чувства. Така също действат и разкази за героични постъпки. Детето си мисли: «Това още не съм го направил». Разбира се, този извод детето трябва да направи само, само така той е действен.

Възпитателят трябва да се научи да остава спокоен даже по време на пристъпите на гняв. В подобни ситуации най-добре да обсъди с детето случилото се след като неговият подопечен преспи нощта, успокои се напълно, вътрешно се засрами от постъпката си.

Холеричното дете би искало да се държи в ръце, но тъй като в тази възраст още не е съзряла тази сила, която може да сдържа и направлява волята, то справедливо очаква от възрастния енергично, но разбиращо поведение. Душата на детето, особено на холерика, не понася насмешка и ирония. Обратно-деликатният хумор се възприема от холерика с благодарност.

* Темпераментовите особености зависят и от народността. Така например холеричният темперамеnt изключително рядко се среща в Холандия, но не и в България (бел. oporabg.com)