ОПОРА - Антропософска лечебна педагогика и социална терапия

Из музикотерапевтичната работа с деца и младежи

В течение на работата ни като музикални терапевти срещахме деца и младежи с едностранчивост по отношение на чуването или движението в рамките на цялостното им поведение. Онези, които бяха “само чуващи”, изглеждаха отнесени, замечтани, изгубени във фантазмените си представи. При тях правеше впечатление, че главата е значително по-голяма в сравнение с тялото. В други случаи наблюдавахме страхливи, сковани, затворени в себе си питомци, които често бяха като омагьосани и приковани към тонове, звучения и шумове. И напротив - “прекалено подвижните” неспокойно се стрелкаха насам-натам, а жестовете им бяха резки, разкривени, стереотипни. Те често преминаваха като глухи през онова, което ставаше през деня, напълно фиксирани в света на виденията си.

Как намирахме подходящото за тях музикотерапевтично начало, така че да помогнем на тези увредени деца и младежи? Какво се случва, когато се разпадат чуването и движението, без да съществува възможност те да се свържат иманентно?

Определението “ нуждаещи се от душевно обгрижване”, създадено от Рудолф Щайнер за антропософската лечебна педагогика, насочва към едно такова начало на лечение. В книгата на Рудолф Щайнер “За загадките на душата” (1917) четем: “Тялото като цяло, а не просто включените в него нервни дейности, е физиеската основа на душевния живот. И така както за обикновеното съзнание последният може да се опише чрез представа, усещане и желание, така и телесният живот се определя чрез нервната дейност, ритмичността на дейността му и обменните процеси. Средната система (душата – бел.прев.) има задача да хармонизира двата полюса.”

Преживяването на музиката се осъществява в най-съкровената част на нашите усещания и оттам прониква в цялостната ни организация. Рудолф Щайнер посочва как да се свържат усещанията с цялостния ритъм, срединна точка на което е ритъмът на дишането и кръвообращението, простиращи се до най-фините разклонения в периферията. В основополагащите си музикопедагогични сказки (изнесени на 7. И 8. Март 1923г. в Щутгарт пред учителите в първото Валдорфско училище) Щайнер описва триединството на хармония-музика-ритъм във връзка с телесно-душевния троен модел на човека: “Мелодичното извежда музикалното из областта на чувстването към представите и посредством това има нещо подобно на представа, което преминава в сферата на чувствата... Чрез мелодията главата става достъпна за усещанията....ритъмът се предава чрез вълните на кръвообращението от сърцето към крайниците и там той се схваща като желание, искане. (Отговори на въпроси от 29.09.1920).

Полярността на чуването и движението във всекидневния живот може да се онагледи в следните два примера:

1. дете на около годинка седи в кошарката си. Взима в ръце различни играчки, опипва ги и ги изхвърля навън. Когато свърши това занимание, започва да вика, докато не си получи всички неща обратно и играта започва отначало. Това продължава дотогава, докато родителите са съгласни да участват. След това изпълзява към решетките на кошарата, опитва се да се изправи, пада и пак опитва, но отново пада. Заболява го и жално заплаква, но след малко отново продължава опитите си. Всички мускули са напрегнати - и ето че успява. С кралско величие започва гордо да се движи по протежение на кошарката и се упражнява, докато свободно може да стои, а скоро след това и да ходи. Чрез силата на подражанието детето е в състояние да имитира всички движения от света, който го заобикаля, както и всички шумове, звци и звукове, докато започне да подражава човешкия език с помощта на горния двигателен апарат, концентриран в говорните органи. Една вътрешна музика движи частите на тялото.

2. Намираме се в концертна зала. Вратите се затварят, осветлението постепенно угасва.всичко утихва. Появява се диригентът. Звучни ръкопляскания. Той вдига палката си. Внезапно публиката замлъква, тишина обгръща залата. Невероятна концентрация цари в помещението. Всичко това е като дълбоко вдишване. След края на изпълнението възторжени ръкопляскания. Те не са само за музикантите, те освобождават слушателите и им позволяват отново да си поемат дъх след дългото внимателно слушане по време на концерта. Концентрираното слушане изисква тишина и пълно спокойствие на крайниците. Така сме в състояние да възприемем чутото.

“Посредством това, че ритмичната система е свързана с разбирането, разбирането влиза в тясна връзка с усещането на човека” (Рудолф Щайнер, 21.9.1920). За да бъде разбрано чутото, е необходима истинска хармония между движение и слушане. Така става ясно, че хората които са ограничени в чуването или движенията, няма да постигнат правилно разбиране на чутото.

И накрая, тази връзка зависи от това как аз се идентифицирам като духовно-душевно същество със собствената си телесност и как мога да прониквам в нея. И тъй като музиката обхваща този “душевен органиэъм”, а той действа чак до нивото на телесното, една целенасочена музикотерапия може – била тя активна или рецептивна – да се прилага уравновесяващо, успокояващи или активиращо.

Нека разгледаме най-напред деца и младежи, които живеят само на полюса на чуването. Движенията им са забавени или често те са като “замразени”, сковани, чудновати. Дишането е повърхностно, с тенденция към често вдишване. Ерика дойде при нас на петгодишна възраст с диагноза хидроцифалия. Голямата й глава, изпъкналите й очи, огромното чело веднага се набиваха на очи. В контрапункт на това частите на тялото бяха малки, фини и отпуснати. Походката й беше скована и тромава. Тя често седеше замечтано заслушана, след което започваша да говори много. Чувстваше се доста над другарите си, на които постоянно поставаше задачи, а самата тя не беше в състояние да свърши и най-дребната работа. Както при рисуването, така и при музицирането като малко дете разказваше всичко онова, което беше направила, без да забелязва неумелостта си. Тъй като като съществувание беше насочена основно в главата, най-напред трябваше да пробудим крайниците й. Тя чуваше добре, дори прекалено точно. Може да се каже, че чуваше как расте тревата и усещаше, когато някой беше болен. Най-добре от всички инструменти тя боравеше с един маракас, добре й въздействаха ниските тонове, тя се научи да стои правилно и да усеща земята под себе си. Трябваше да свири strenge тактове – най-напред 4/4, после ¾, а по-късно трябваше да свири дори срещу определен ритъм, който й бе просвирван и да спазва такта, което в началото беше абсолютно невъзможно. След известно време се научи да свири определена мелодия в повишаваща се тоналност, което означаваше, че се учеше да намира тоновете от гамата върху инструмент (в началото това беше ксилофон, а по-късно хорой – инструмент).В течение на няколко години и многопосочни усилия от страна на терапевтите, детето вече можеше да бъде направлявано в извършването на прости, структурирани дейности.

Себастиян, момче на 16 години, със занижени интелектуални способности и много голяма глава, също трябваше да бъде стимулиран към деятелност. Той с удоволствие наблюдаваше онова, което ставаше наоколо, караше другите да се занимават с различни неща, като им обясняваше кое как трябва да се направи. Той самият обаче почти не се помръдваше от мястото си. Изглеждаше състарен, почти старец, и винаги, когато имаше възможност, се оттегляше в стаята си. Беше много стеснителен, и даже често си измисляше разни неща, като чрез това се опитваше да се предпази от реалността и конфликтите с останалите. В началото в червена стая той имаше възможност да слуша специално написана за него музика, изсвирвана на хорои арфа, нещо, което той много обичаше. Това беше една композиция в тоналност между Dur и Moll, при слушането на която той беше вътрешно много активен, особено по време на оживената ритмична Dur-част. След това вече можехме да преминем към активната терапия. При ходенето сменяхме бавни с бързи крачки, като особено важни бяха паузите. Бавно, бързо – пауза – бързо, бавно – пауза. Следваше простичка мелодия, която той свиреше на ксилофон, съставен от медни тръбички. Доста му беше трудно с точност да пресъздаде ритъма, който беше чул. Когато вече можеше да свири мелодията си, получи за задача да се придържа към нея срещу втори глас. В този процес той трябваше да постигне вътрешна сигурност и самостоятелност. Когато след безбройните неудачи и повторения научи и запомни това упражнение, той видимо разцъфтя. С течение на времето момчето придоби много повече самочувствие, научи се да работи и все по-успешно се вписваше в обществото.

При младежите, които поради наличния аутизъм са „оковани“ само в чуването, работехме по следния начин: Роза е момиче на 18 години с аутизъм. Тя е висока, слаба, с кафяви, питащи, уплашени очи. Не говори, но по време на престоя си при нас постоянно обогатяваше езиковото си разбиране. Момичето е с много тикове и фиксации. Когато не е добре, тя става скована, отнесена, като парализирана, удря се или крие ръцете си в пуловера. Коремът и често е подут, има запек. Научи се да дъвче едва в течение на години, като най-лесно й беше да преглъща храната несдъвкана. Дишането й бе повърхностно. Често задържаше дъха си дълго и след това шумно издишаше. Когато се чувстваше добре, лакомо се нахвърляше на яденето. При постъпването й при нас преди шест години приемаше големи дози успокоителни, които скоро обаче бяха намалени. До крайност беше привикнала с касетите си с музика и слушалките, но скоро беше възможно да ги заместим с жива музика. Още от самото начало Роза бе на терапия с бани и масажи, имаше занимания с музикотерапия. Евритмични упражнения могат да се прилагат едва сега, след като са изминали шест години. Постепенно тя се научи да се включва в определен работен процес, например в работилницата за правене на свещи, макар и в началото имаше нужда от индивидуална помощ. В червената стая започна отначало с упражнения в ходене, при които беше ръководена. Тя имаше много особена походка, съживявана само от весела музика. Когато седеше, Роза се сковаваше и аха-аха да падне от стола. Така че първоначално всичко трябваше да се прави по време на ходенето. Постепенно тя свикна с малките чинелоподобни камбанки, които имаха и още една цел – да ангажират ръцете й, така че да не може да се удря, въпреки, че тя така или иначе се опитваше да го прави. Избирахме квинти, които просвирвахме като се редувахме. По време на това упражнение Роза се учеше да ме следва в ходенето. Тези квинти като интервал й помагаха да се отпусне и да диша спокойно. Постепенно тя вече можеше свободно да свири на камбанките. Така бе изграден подредена ритмично-музикална съгласуваност По-късно сменяхме камбанките и накрая стигнахме дотам, че тя сама поиска да си ги избира. Видимо беше освободена и радостна, когато й просвирвах свободни импровизации с лирата като подбирах леки ритми в повишаваща се тоналност. И така, най-напред по време на терапевтичните занимания, нейната скованост постепенно намаляваше. Когато се научихме активно да се вслушваме, започна третата фаза. Най-напред тя са научи да духа, като за целта правехме сапунени мехури, а по-късно с голямо старание тя духаше свещи, от които преди това много се страхуваше. И ето, че настъпи моментът! Роза се научи да свири на хорои флейта (с една дупка). След безкрайно дълги и често напразни усилия първите чути от флейтата тонове бяха за нас истинско чудо. Роза духаше силно и мощно, и се вълнуваше и чудеше и на себе си, и на тоновете. Дълго време тя стоеше на един и същи тон, а после изведнаж ми подаде флейтата. Първите й тонове бяха много кракти като вдишване. Като духаше в една тръба от орган, ние се движехме из стаята и изминавахме все по-дълги и по-дълги разстояния. Онова, което свирише, беше доста хаотично в началото, без форма. Днес тя може да изсвири на флейта малки ритми, които съвсем точно повтаря. Значително по-добре й се отдаваше заниманието по музика, когато преди него е била на масаж или на вана. Тя идваше освободена и радостна. Днес този преход вече не е необходим. В нейния случай ясно да се може види въздействието на комплексниге терапевтични мероприятия. В работилниците Роза поетапно се учеше да извършва различни неща. Тя стана по-будна и придоби желание за работа. И въпреки че тази млада жена имаше своите тежки моменти на затваряне в себе си, периодите, в които тя освободено и радостно се радваше на живота, бяха значително по-продължителни. Ние се надяваме, че занапред тя ще става все по–уравновесена като личност.

Роберт, на 15 години, е слаб, висок приветлив младеж, самостоятелен по отношение на всекидневните си дейности, който от осемгодишна възраст се намира в различни детски психиатрични заведения и домове. Диагнозата му бе аутизъм. Той можеше съвсем точно да изпълнява дадена задача, но беше все така страхлив относно всичко, което касаеше бъдещето. Неясноти като например липсата на даден предмет – връзка за обувките му или шапката му – до таква степен го объркваха, че изпадаше в яростно отчаяние и започваше да буйства. Неговият почти автоматизиран, фиксиран начин на живот, насеченият му говор определено показваха липса на гъвкавост. Той въобще не беше в състояние да разбира хумора. Започна музикална терапия. През тези пет-шест години на взаимна работа беше създадена възможност да изминем заедно общ път, в който имаше и доста дълги прекъсвания. След кратко време за адаптиране към ритмичното ходене и пляскане с ръце, той се научи да свири прости мелодии на ксилофон. Той е доста музикален и лесно може да повтаря дадена мелодия. Перфектно може да свири автоматично след някого. Скоро, прави всеки нов час, сменяхме мястото му, което не му се нравеше особено. Употребявахме различни по звучене материали (месинг, алуминий, дърво). Следващата крачка беше промяна на темпото. След това той трябваше да изсвири определена мелодия - бавно, после бързо в различен ритъм. Можеше да се забележи, как дишането му се скъсяваше, ставаше повръхностно и скоро след това вече целият беше потен и зачервен. След около година започнахме работа с хорои – бордун - лира – един малък хармоничен, настроен в Moll или Dur струнен инструмевнт. Последователно свирене нагоре и надолу по струните от негова и от наша страна полага началото на една диалогова връзка. Движенията му, обаче, си оставаха резки и слаби. Следваше запознаване с блокфлейтата. Много му беше трудно да диша ритмично. Чрез свързването на ходене с духане постепенно въздушният поток се удължаваше и успокояваше. Роберт се учеше да продължава дадена мелодия или сам да съчинява такава като се редуваше с терапевта. По този начин се стимулираше фантазията му и вътрешната му активност. Той бързо научи нотите и днес може да свири на флейтата си “Селски оркестър” съвсем сам и то добре. Освен това се научи да свири и на С – хорои – флейта. Рисуване, езикови упражнения, както и редовното посещение на работилница, например хлебарната, помогнаха на младия човек да се превърне в мъж, който се вгради в обществото и разви интерес към хората около себе си.

Чрез Роза и Роберт бяха описани двама младежи, чието поведение от 1943/1944 г. се определя като “аутистична психопатия” (по Kanner (USA) и Asperger (Wien), като при посочените от нас примери се касаеше за причинен от органично засягане на мозъка “аутизъм”. Основен симптом на аутгизма е самоизолацията в човешко обкръжение. Друга характерна черта е пълното нежелание за контакти с хора, или пък прилепването към един-единствен човек поради страха от околния свят. Освен това съществува и панически страх при промяна на привичните пространствени и времеви стереотипи. Чрез усилията ни по време на музикотерапията успяхме да прокараме една нова по същността си връзка между тях и света.

А сега искаме да представим примери на хора, които се отличаваха със силно двигателно неспокойство. Това наблюдавахаме при случаи, когато главите на пациентите бяха значително по-малки от нормалното - до степен на микроцефалии, при хора с нарушения на слуха, при случаи на церебрална парализа, при Синдрома на Даун, както и при такива с мозъчни нарушения. Подобни хора са прекалено подвижни, вибриращи, с повишен мускулен тонус (сковани мускули), което понякога се редуваше с понижаване на тонуса (пълна отпуснатост), което често зависеше от настроението и душевното им състояние. След много усилия те успяваха да се успокоят, за да започнат да чуват. Като външно помощно средство за успокояване се използваше едно затъмнено синьо помещение, а когато зрението прекалено много пречеше на внимателното слушане, в зависимост от ситуацията, използвахме синя кърпа за покриване на главата. По-нататък ще стане дума за едно дете с тежки слухови и говорни нарушения, чиято моторика се намираше в пълна дисхармония и по тази причина то не показваше никакви признаци на слухово възприятие.

Пиер бе доведен при нас след прекаран на 3-годишна възраст енцефалит вследствие на скарлатина. Диагнозата му беше “глухонямо дете с дълбока степен на умствено изоставане, без изгледи за бъдещо подобрение”. Пиер беше с тъмнокафяви, будни очи, които обаче се интересуваха само от предметния свят. Имаше суха, руса, чуплива коса. Цялото му телосложение създаваше впечатление за скованост. Движенията му бяха ъгловати и груби, лицето беше амимично, но затова пък непрекъснато имаше тикове. Той неспокойно местеше предмети из стаята. Хората просто не съществуваха за него, но се интересуваше от джобовете им и тяхното съдържание (като например огледала). Пиер заспиваше късно, а вратата на стаята му трябваше да е отворена, защото се страхуваше от тъмно. Денем беше много деструктивен и тъй като едва забелязваше жестове и знаци, често изпадаше в пристъпи на ярост, при които си удряше главата назад, предимно в парното или ръба на вратата. Малкото неща, които той въобще подражаваше, бяха сковани и накъсани. Виковете и звуците, които издаваше, бяха силни и грачещи. Правеше ни впечатление, че по време на игра той връзваше всичко и здраво го завръзваше с възли. След като опитахме след известен период на приспособяване да започнем с въвеждането на музикални елементи, вече бяхме улеснени от подготвителната работа, свършена в детската градина чрез ритмичните игри в кръгче. Бавно, чрез различни преходи в цветовете на стаите, успяхме да го накараме да свикне с едно затъмнено помещение. Съвсем близо до него, зад гърба му бяха изпявани единични тонове. В началото само един тон, а по-късно и повече. Най-напред те биваха изпявани съвсем силно. След няколко месеца той започна да реагира и то предимно на високите тонове. Лирата се оказа много подходяща за упражнение на слуха. Онова, което беше изсвирвано зад него, той можеше да види в евритмични движения пред себе си. Постепенно Пиер са научи да ги подражава. След като беше установено, че може да чува, особено с помощта на лирата, се опитахме да го накараме да пее с нас. Той научи да пее една песен с квинти, написана за него. При пробуждането на слуха му пееше първоначално единични къси звуци, срички и най-накрая тонове с неясни думи, които същевременно се учеше да разбира. Думата Papillon (пеперуда) беше първата му дума, тъй като песента му беше песен за пеперуда. Промяната в поведението му бе впечатляваща. Движенията му станаха по-плавни и целенасочени. Децата, които играеха около него все повече и повече привличаха интереса му и той се опитваше да се включи в игрите им. Когато порасна, с помощта на грънчарството той се научи да възприема пространството, а по-късно това премина в занимания по градинарство. След време се научи да борави и със слухов апарат. Днес, вече на 40 години, Пиер работи като помощник градинар и живее самостоятелно в жилището си, поддържа контакти с много хора, с които може да води прости разговори. Терапевтичните ни усилия, които траеха с постоянство почти осем години, бяха насочени към това: 1. Да харминизираме двигателното неспокойство. 2. Да го накараме да усети покоя и тишината и по този начин да активириме остатъците от слуха. 3. Да култивириме душевния му живот, което щеше да направи възможна социалната адаптация. Способността му да чува в случая беше развита с помощта на човешкия глас, като и съществена роля играеше връзката ученик-терапевт. Инструментът го въвеждаше в едно обективно слухово пространство. При наблюдаването и имитирането на евритмичните движения Пиер започна да усеща качеството на смисленото действие. Всекидневните музикални упражнения освобождаваха организма от сковаността и стреотипиите. Предизвикването на интерес чрез музиката го съживяваше и активираше остатъците от слух, които имаше. Вследствие на това се разви езиково разбиране и компетентност.

Габриела, която дойде при нас на 18-годишна възраст, е млада жена с малък размер на главата. Тя бе не само ниска, дребна и красива, с тъмни къдрави коси и живи, изразителни кафяви очи, но в развитието си бе останала все още дете. Иначе физически тя бе нормално развита. От раждането си нямаше ямки на тазобедрените стави и на двумесечна възраст й бяха поставен шини. Вследствие на тази ортопедична намеса ямките постепенно са се изградили и така, макар и със закъснение, детето се научава да ходи и да говори. Днес момичето ходи почти нормално, може да скача без оплаквания. Говорът и е недобре артикулиран, съставен почти само от вокали и е почти неразбираем. Сферата на интересите й се ограничава изключително само върху собствените й потребности. Габриела е приятелски настроена, но непрестанно неспокойна, при което си мърмори или произнася някакви откъси от говор. Процесът на обучение в училище постоянно бе прекъсван от неспокойствие и липса на концентрация. Тя не беше в състояние да различи ляво и дясно и повтаряше всичко в огледален вид. И какво можехме да направим с човек на тази възраст? След дълга подготовка, първоначално с помощ, а после и сама, Габриела се научи да седи спокойно на стол и да изтърпи една кърпа, с която е покрита главата й. В началото тя постоянно я сваляше, защото непрекъсното искаше да съобщи нещо. Около един постояно повтарящ се централен тон постепенно се разви мелодия, която свършваше с дълъг, продължително звучащ тон. Непрекъснато имаше паузи, след което следваше повторение. Така тя се научаваше да бъде все по-тиха и по-тиха и накрая се научи да стои спокойна и внимателно да слуша с поставена на главата й медна пръчка. След това имаше упражнение по нотната стълбица. С две ръце тя държеше медната пръчка над главата си и следваше упражнението с пръчката, като всеки път я започваше отгоре. При постигането в края до основния тон До, тя тропаше 3 пъти с крака на място. Това упражнение й действаше ободрително и й помогна по-добре да стъпи на краката си.  Допълнително бяха проведени много двигателни упражнения. Равномерните крачки напред и назад оставаха почти непреодолими за нея препятствия. Изживяване навън и преживяване навътре се опитвахме да постигнем чрез настроена в Moll (спиралата навътре) и настроена в Dur Бордун лира (спирала навън). В началото само ходейки, а по-късно и самостоятелно свирейки, Габриела се движеше, сменяйки се с терапевта, като частта в Moll, насочена навътре, й се отдаваше много трудно. Тук отново трябваше да се упражнява тишина. Часът завършваше с началната музика, но този път без кърпата. При това Габриела всеки път беше все по-спокойна в сравнение с началото на часа.

Изложеното дотук има идеята да даде насоки как чрез целенасочена и интензивна музикотерапия може да бъде постигнато уравновесяване, когато са налице едностранчивост в душевната и физическа сфера и как те могат да бъдат доведени до относително хармонизиране. Целенасочената единична музикотерапия може да бъде значително по-успешна, когато редовно се провежда общо музициране и хорово пеене, пряко свързани с живота на обгрижваните хора. Другата важна предпоставка за успеха на терапията е съвместното въздействие на всички онези, които се занимават с развитието и лечението на детето или младежите – лекар, учител, ръководител в работилницата, терапевт, родители. Въпреки сложните диагнози, винаги се вижда, че подходящата терапия може да бъде намерена едва след интензивен контакт с пациента. Музикалната антропология, която все повече се проучва, е все още като фон. Начинът, по който от това може да се оформи една терапия може да бъде открит с и чрез всеки отделен човек, често след като бъдат положени доста усилия.

Превод Росица Кунева