Разглеждане на актуални случаи в лечебнатa педагогика

Автор: Валерия Медведева, Украйна
Всеки човек има нужда да развива своята личност, независимо дали има умствени отклонения или не. В антропософската лечебна педагогика само телесно-психическото се разглежда като нещо имащо отклонения, а самата индивидуалност винаги е здрава. Отклонението се разбира като трудност в овладяването на физическото тяло. Тъкмо в индивидуалността ние се срещаме със здравото духовно начало в детето. Затова нашата задача е да помогнем на индивидуалността да овладее своето тяло и да сформира душевния си живот. Благодарение на правилното наставничество детето само се учи да овладява своето физическо тяло и да управлява своите здрави сили. Какво разбираме под правилно наставничество? Правилното наставничество предполага организиране на средата, в коята се намира детето. Лечебният педагог е част от тази среда. Когато ние имаме изисквания към средата, то ние имаме изисквания и към самите нас като към част от това пространство. Това означава постоянна работа върху себе си, самоусъвършенстване. Проблемното дете слуша, но не чува, гледа, но не вижда. Оттук следва ,че важно не е толкова какво ние говорим, а как го казваме, как се движим, как чувствуваме, как мислим. Здравото начало в детето може да откликне само на красивото, истинското. Това красиво и истинско трябва да излъчва лечебният педагог.

Да се свържем вътрешно с нещо или някого ние можем само тогава, когато в нас живее интерес. Ако лечебният педагог излъчва интерес, тогава личностно-индивидуалното в детето може да бъде проявено. Важно е дали аз работя с детето затова, че то ми е интересно, или само поради професионалните задължения. Затова в антропософската лечебна педагогика много е важен моментът на срещата на човека-педагог и човека-дете.Това създава основа за взаимно развитие и на детето с особени потребности и на лечебния педагог.

Да имаш интерес към детето с нарушения в развитието като към човек - това предполага познаване на законите на човешкото битие. Антропософската лечебна педагогика се явява път на познанието на законите на човешкото битие. Хората с ограничени възможности ни карат да изучаваме законите на битието, иначе ние никога не бихме разбрали каква е особеността на пътя на техния живот, каква е задачата на техния живот.

Всеки човек идва на земята за да се научи сам и да научи другите.  За да помагаме на децата с особени потребности ние трябва да се научим:
-да поставяме правилна лечебно-педагогическа диагноза
- да формираме лечебна среда
- да умеем да виждаме перспективи за развитие на детето и да съставяме индивидуална програма за развитие.
- да работим върху собственото си усъвършенстване за постигане на гъвкавост, умение да проявяваме интерес към малките детайли, да развиваме способност към творческо въображение.

Искам да споделя с вас два примера от собствената си практика. Момчето Дима
Когато ние се срещнахме с него за първи път, той беше на 9 години. На мен ми направи впечатление неговата усмивка: от една страна доверчива, съвсем детска, а от друга в очите му за миг се появи нещо хищно. Тази усмивка предполагаше насрещна усмивка, но с готовност за изненади. Дима изглеждаше по-малък от своите 9 години. След нашето запознанство той ме хвана за ръка със своите две ръце и ми каза: „ Срещнахме се, нали? ”По-късно аз много пъти съм чувала този въпрос обърнат към мен или други хора. В началото това изглеждаше просто персеверация. Но по-късно аз разбрах, че духът на детето при всяка среща търси истинска СРЕЩА. Дима се е родил много слабо дете, физическото му развитие е закъснявало. На 5-годишна възраст на него му е била поставена диагноза детска церебрална парализа , атонически-атаксическа форма; киста на задната част на мозъка. На 8 години той е тръгнал в обикновено училище, където на него му е било предложено обучаване вкъщи. Той е посещавал не повече от един учебен час на ден, 2 пъти на седмица при него в къщи е идвала учителка. Но момчето не е проявявало интерес към ученето. Дима не е минал във втори клас и е тръгнал в първи клас на специализирано училище за деца с церебрална парализа. Дима е имал симбиотична връзка с майка си, тя е присъствала на всичките уроци. Ако майка му не била в класа, той спирал да взима участие в учебния процес, ставал агресивен. След една година Дима е бил пренасочен към домашно обучение поради асоциално поведение. Индивидуалността на Дима не е била видяна, а само нарушението.

На 10-годишна възраст Дима дойде при нас в лечебно-педагогическото училище „Феникс”. От първия ден на заниманията майката не се допускаше да присъства на уроците. В началото той плачеше,но след една седмица вече се отнасяше спокойно към това, че училището не е за възрастни, а за деца. По-важното беше да се осигури комфорт за душевния му живот, а не успехи в ученето. Самото построяване на учебния процес действаше на Дима терапевтически.

В лечебно-педагогическото училище, както и във валдорфското, има най-важен урок. Това са първите два часа съединени заедно, по време на който се преподава учебния материал. Часът започва с ритмична част, по време на която децата много се движат, преговарят стихове, настройват се за учебния ден. След това следва основното преподаване на учебния материал. Завършва часът с разказване на истории в съответствие с възрастта на децата.

Поради бързата умора, Дима се нуждаеше от образно и икономично преподаване. За да възприеме, той трябваше да пипне предмета с ръцете, да го усети с всичките си сетива. Дълго време Дима наричаше себе си вълк. Той имаше навици на хищник. Той се нахвърляше върху децата и почваше да ги души.Аз измислих всякакви истории за момче, което се е превърнало във вълк. Този вълк често е попадал в неприятни истории. Дима ме молеше да преразказвам тази история отново и отново. След няколко седмици разказване на тази история всеки ден, той спря да нарича себе си вълк.

На момчето не му вървеше математиката. Обаче той имаше нездрав интерес към храната - ядеше много, нямаше култура на хранене. Аз насочих тези особености в позитивно русло, като използвах кулинарната тема за образователни цели. Давах му да решава задачи с круши и ябълки и не с молив в ръката. Дима и сега още има моменти на агресивност. Много е важно да се предвиждат моментите на агресията, да бъдат предотвратявани, а не да воюваш с последствията. Много често да се справям с моментите на агресия ми помага незаменимото качество на лечебния педагог- чувството за хумор. Например, той тича към някое дете, викайки:
-Аз сега ще ти покажа!
- Какво ще му покажеш, кифличка или бисквитка?
Дима ме учи постоянно да бъда във форма, да бъда изобретателна.

Следващият пример също е една илюстрация на момента на срещата. Нашите лечебно-педагогически действия са ориентирани не към нарушенията. Те са насочени към участие във съдбата на детето. Когато при мен доведоха Таня, аз вече имах от нейната предишна учителка изказано мнение за нея като за „непоправимо агресивна” . Тя беше на 10 години. До този момент в нейната съдба се е случила следната история: семейството й е живеело в малка квартира. Веднъж когато Таня е била на 3 години и играела в коридора, а майка й е перяла, се доближил към нея съсед, и й извикал: ” Ти защо не помагаш на майка си?" Момичето се е уплашило, затворило се в себе си и дълго време се е страхувало да излиза от стаята. Когато е започнала да ходи в едно частно училище, където се е наблягало само върху развиване на интелектуалните качества, тя се почувствала неспособна да се справи с ученето. Тя постоянно живеела в състояние на фрустрация. Момичето се затворило в себе си още повече и спряло да говори съвсем, защото  имала речеви дефекти. За две години тя не проговорила нито дума.

От първата ни среща аз установих, че характеристиката, дадена от нейната учителка, не съвпада с моето първо впечатление за нея. Таня беше много фино, крехко момиче, но вътре в нея се усещаше макар и слаба сърцевина, опора, която се нуждаеше от грижи. Моите впечатления от първата среща определиха моите по-нататъшни лечебно-педагогически действия, насочени към обгрижване и укрепване на тази сърцевина.

Таня отказа да говори и аз го приех. Ние се договорихме, че тя ще отговаря вначалото с кимване на глава, а след време само с „да” и „не’. Учебният процес в лечебно-педагогическото училище е пронизан с художествена дейност-рисуване, живопис, елементарно музициране, моделиране. Тук Таня имаше успех. Чрез този успех момичето почна да се отваря. В училището голямо значение се обръща на оформление на тетрадките. Децата почват да пишат в големи тетрадки с восъчни блокчета, после с дебели моливи. В тетрадките има много рисунки, които децата първо правят с помощта на учителя, а после сами. Ако идваха в клас хора и разглеждаха тетрадките, то всички се впечатляваха от работите на Таня. Това я окриляваше.

Построяване на учебния процес чрез художествени занимания беше ключа, предложен на нея, а портата тя сама я отключи. Окончателно Таня се разкрепости чрез театрални постановки. Годишните празници и подготвяне на спектакли към тях е сърцевина на лечебно-педагогическите училища. Веднъж ние подготвяхме малка пиеса” Научи се на занаят” и в нея Таня имаше роля на принцеса. По време на репетициите Таня говореше шепнешком, и ние се опасявахме, че на сцената изобщо няма да каже нито дума. Но стана чудо! Таня говори високо и уверено!

Това, което един учител е разтълкувал в нея като агресивност, е било в действителност начин за самозащита, реакция на непосилни изисквания от страна на възрастните. В антропософската лечебна педагогика ние създаваме особени отношения с детето, където има уважение към неговата индивидуалност, с всяка конкретна индивидуалност. На света се появява отделна съдба и ние помагаме на детето да разгърне тази своя съдба. Чрез разпознаване на тази съдба лечебния педагог винаги се учи сам. Не спираш да се възхищаваш на красотата на вътрешния свят на тези деца,скрита зад страховити диагнози. Процеса на работа с деца се превръща в творчество,безспирно търсене на красота, истина и справедливост.

* Валерия Медведева е преподавател в първия 3-годишен семинар по ЛПСТ в България