ОПОРА - Антропософска лечебна педагогика и социална терапия

...Това, което ние ще дискутираме тези дни, ще привлече нашето внимание върху условията в селищата (Кемпхил селища, в които хора с увреждания работят и живеят-б.опорабг), върху тези специални хора, за които ние се грижим. Какво ние срещаме у тях? Моят специален въпрос е не какво ние ще правим с тях или как ние ще живеем заедно с тях. Моят въпрос е: от каква гледна точка ние ще се научим да ги разбираме? И поставяйки ви този въпрос, аз ви изправям пред един много сериозен проблем. Естествено в областта на лечебната педагогика е необходимо и твърде очевидно, че ние работим с индивидуалността на детето. Като лекари, учители, медицински работници или помощници, когато обсъждаме случай в клинична или извънклинична среда, ние поставяме индивидуалността на детето пред себе си и се опитваме да разберем това дете. Опитваме се да разберем неговата специфична съдба, индивидуалност, недостатъци и болест. Ние знаем, че това се оказва безценно за нашата работа. Бихме могли да кажем, че това индивидуализиране на случаите, специалното наблюдение върху отделното дете е фундамент на нашата работа в областта на специалното образование.

В нашата работа с възрастни, обаче, ние сме в напълно различно положение. Ние всички помежду си трябва да сме наясно, че това вече е недопустимо – да наблюдаваме, да съдим, да диагностицираме отделната личност, дори при най-добри наши намерения и по най-добрия начин, по който бихме могли да го правим.

Когато аз казвам „ние”, аз изключвам нашите лекари. Естествено тяхната задача е да изследват и диагностицират тези хора. При тях не може да се поставят нещата по друг начин, това е тяхната работа. Но не това е нашата задача! Не е подходящо ние да гледаме отвисоко на един възрастен човек, с който живеем, работим, и споделяме своя живот, да го анализираме и диагностицираме. Това е задача на психолозите и лекарите. Би било фатално, ако ние попаднем в този капан на модерния живот, защото по този начин ние бихме се превърнали в тъмничари, а хората, с които работим - в наши затворници. Имам предвид това, че ние веднага бихме изгубили близката си човешка връзка с тях. Ние нямаме правото да гледаме на тези хора отвисоко, дори и с най-бегли следи от аналитичност. Нашите основания за по-добър интелект, по-голяма способност за разбиране или възможностите ни за самонаблюдение просто нямат оправдание.

Но какво тогава трябва да направим, тъй като това, все пак, е наша отговорност. Тези хора са поверени на нас. Ние не бихме могли да отбегнем факта, че съществуват различия между тях и нас в точно определени сфери на нашето съществуване. Иначе различие няма. Моля да ме извините, че непрекъснато подчертавам това. Осъзнавам, че вие добре го знаете, но ако ние искаме да направим и една стъпка по-нататък, ние ще трябва да надграждаме именно  върху това.

Каква е нашата задача? Така, както аз я разбирам, нашата задача е да създадем у себе си едни основни /ръководни/ образи /leading images/ - архетипи. Ние трябва постепенно да ги формираме у себе си и да ги изпълним с живот. Тези картини ще ни позволят да си обясним човешката природа по един общ начин и особено ще ни помогнат в разбирането на поведението, реакциите, възможностите, ограниченията и трудностите на хората в селищата.

Обаче тези основни образи трябва да останат само в рамките на нашата душа и в никакъв случай да не се прилагат или съотнасят към нещо индивидуално, така че ние да си кажем: „той е като това” или „тя е като това”. Никога ние не трябва да си позволяваме да категоризираме отделните индивидуалности, изхождайки от тези основни образи. Хората трябва да останат напълно свободни от тези наши представи; ние трябва да ги оставим такива, каквито са. Но е необходимо да създадем у себе си образи за човешката природа.

Когато тези образи оживеят у нас те постепенно ще изградят едно огледало, в което хората, за които се грижим, както и другите хора, ще могат да виждат себе си. Разбира се, за тях това няма да е съзнателно, а по-скоро несъзнателно. Тези образи, които ние ще се научим да носим в себе си, у хората, за които се грижим, несъзнателно ще се превърнат в отпечатък на тяхното собствено съществуване. Стъпка по стъпка те ще стигнат до възможността за разбиране на собствената си съдба на земята. Разбирате ли, скъпи приятели? Това е нещото, което вие трябва да разберете напълно. Но аз не искам да ви изнасям лекция за това, а по-скоро ние заедно да го изследваме. Убеден съм, че ние трябва да работим върху разбирането и развитието на тези основни образи заедно през тези дни. Нека поставим началото. Да научим „а, б, в”.

Има и нещо друго от съществено значение, което също бих искал да дискутираме. Когато ние гледаме хората с увреждания, когато се срещаме и контактуваме с тях, се появява въпроса: „Какво аз преживявам когато се срещам с тези мъже и жени? Има ли някаква обща черта, характерна за всички тях?"

Има много подходи, които разглеждат тези въпроси и ги обясняват по собствен начин. Когато аз се разхождам из селището или се храня с тези хора, постепенно осъзнавам как нещо особено /отличително/ сякаш моли да бъде разбрано. И моето впечатление е, че това общо… е следването. Аз усещам как, когато ги срещам, за мен нещо остава скрито – като че ли индивидуалната съдба не се разкрива така, както при обикновения млад човек, който на тези години излиза в света (без значение дали този свят е работа, училище, университет или друго). Всяко човешко същество има своя съдба, която трябва да бъде реализирана тук на земята по време на неговия живот между раждането и смъртта. Когато това се случва по обичайния начин, ако премине през пубертета успешно, индивидуалността започва да навлиза стъпка по стъпка в различните сфери на своята индивидуална съдба. Ние считаме, че навлизаме в своя живот през пубертета, но в действителност тогава ние навлизаме в курса/линията/направлението на своята съдба, която в по-малка или по-голяма степен ще реализираме. Но ако цялостния начин, пълната възможност за реализиране, сама по себе си е ограничена, то тази ограничена съдба ще е тази, която трябва да бъде изживяна. В това се състои разликата. Повечето хора преминават през пълнотата на своята индивидуална съдба, повече или по-малко, и за всеки от нас тази съдба е изпълнена с възможности.

При хората, с които работим в социалната терапия, ние виждаме, че тази съдба не може да се разгърне напълно. При тях само отделни сегменти, може би един, два или три аспекта от тази съдба могат да бъдат осъществени, тъй като физическите и други недостатъци ограничават пълното разгръщане на тяхната индивидуалност. Тя е изолирана в нещо като затвор.

Затова, мили приятели, всеки един от тях носи маска /mask/. И една от тайните на нашата работа стои във факта, че ние не веднага, не директно, се срещаме с индивидуалността, а между нашата и индивидуалността на човека със специални потребности стои нещо, което аз наричам маска. Вляво от Фигура 1 са индивидуалностите на хората със специални потребности, които носят маски, а отдясно са нашите маски, на т. нар. обикновени хора.

Не мислете, че ние не носим маски. Просто нашите маски са различни. Те са като вид костюм, който ние носим - начинът, по който ние ставаме сутрин, къпем се, измиваме си зъбите, сядаме да закусваме с корнфлейкс или овесени ядки, чай или кафе, начина, по който нашите стаи са обзаведени, дали сме в нужда или сме задоволени, и пр. Това са нашите отделни/различими маски, те индивидуализират нашите лични навици. А маските на хората с увреждания са общи маски; техните маски са – и аз ще напиша това – маски на човешката природа (masks of humanity).

Какво имам предвид под това? Вие сте виждали, ако някога сте били на карнавал в Базел или в някои от градовете на Рейнланд, или на който и да е карнавал с определена традиция, виждали сте хора с маски. И ако се запитате какво всъщност те правят, ще разберете, че те скриват своето индивидуално лице зад една генерализирана маска: карикатури на човешката природа, животински маски, зли маски и др. Гръцкият участник, например, трябва да носи маска, защото той не представлява индивида, а тип човешка природа. Като наблюдаваме танците на примитивните хора ще забележим, че маските на лъвовете, тигрите, мечките, които носят, покриват цялото тяло с нещо напълно чуждо на него. Ние знаем, че това е роля на човешкото същество, а не представлява неговата индивидуалност. То е нещо, спрямо което неговата индивидуалност стои напълно отделена. По този начин е възможно да ни се представи нещо съвсем ново.

Хората, за които се грижим в социалната терапия трябва да носят такива маски на човешката природа. Такава е задачата, която животът им е дал. Следователно тези архетипни картини са основни образи, които ние постепенно трябва да развием, да изградим, да моделираме в своята душа, превръщайки ги в маски на човешката природа. По този начин ние засилваме тези образи у себе си и разхождайки се между хората, за които се грижим, носим тези прозрения, но не като наблюдаваме индивидуалността, казвайки си: „Той носи тази или тя носи тази маска”. Това е част от нашата задача. Аз бих казал, че това е наша свещена задача, която ние трябва да държим в дълбините на своята душа. Само по този начин бихме били способни да оставим човека, свободен да разпознае себе си, ако желае това, ако неговата съдба, неговият ангел поискат той да направи това. Ние нямаме право да разкриваме техните тенденции и маски, за да ги категоризираме. По-скоро нашата задача е да носим тези маски на човешката природа у себе си, давайки им възможност да ги погледнат, ако желаят това.

Преди всичко ние трябва да се научим да не съдим при каквито и да е обстоятелства. Не сме ние тези, които трябва да диагностицират или извеждат някакви аналитични съждения за тях като индивиди. По-скоро трябва да създадем за тях възможността те да разберат самите себе си. Виждате ли разликата между лекарите и нас? Убеден съм, че това е основното отношение, което трябва да залегне в основата на нашата работа; ние трябва да се научим на уважение. Това е едно самообучение, през което трябва да преминем. Нужно ни е да постигнем една самодисциплина, не да казваме: Сара е такава и такава, нейният коефициент на интелигентност е такъв, а след това да и дадем една или друга маска. Това би било погрешно.

Сега когато един човек дойде в някое от нашите селища, ние трябва да намерим къде той ще живее и работи съобразно нуждите на селището, почти без да се съобразяваме с неговата индивидуалност. Скъпи приятели, ние трябва да разберем този принцип. Те се настаняват според нуждите на селището, например според наличните възможности, които предлагат нашите къщи за настаняване /жилищното пространство/. Малко по-различно стоят нещата с pre-villagers; като обучавани те заемат позицията между живота в училище и живота в селище. Ние ще поговорим и за тях. За хората в селището това е единственото подходящо отношение - уважението. Веднага, след като ние започнем да интервюираме кандидатите, да проучваме почерка им, да ги тестваме във всякакви отношения, ние игнорираме напълно достойнството на човешкото същество. Мисля, че всеки един от нас дълбоко греши, когато прави това, било то дори като психолог.

Това е първото фундаментално нещо, което трябва да разберем. Както казах, съществува естествена разлика между pre-villagers и хората в селищата. Pre-villagers идват при нас, когато са на 16, 17 или 18 г., все още в периода на пубертета. Тези маски не могат да се видят по време на детството. Децата са все още индивиди. Те все още разполагат с всички възможности за разгръщане на своята съдба; светът е в краката им. Но промените идват заедно с пубертета. Индивидуалността, която се е появила, не може естествено да продължи да се разгръща. При повечето деца по време на пубертета нещо уникално се превръща в нещо типично, общо характерно; нещо индивидуално-собствено прераства в маска.

Става ясно, че всяко дете, преминавайки през пубертета, придобива, приема в себе си нещо от маските на човешката природа. И е твърде погрешно, когато мислим, че точно по време на пубертета ние се превръщаме в личности. Точно обратно, тъкмо по време на пубертета ние като че ли губим нещо индивидуално. И постепенно се сдобиваме отново с него, когато достигнем 19, 20 или 21 години. Тогава нещо започва да просветва през това, което ще продължи да се разгръща през следващите 20 г. - индивидуалността. Ние не бихме били прави ако си мислим, че на 30 г. сме личности; тогава ние сме още в борба с маските на човешката природа. Нямаме избор. Едва към 40-те ние започваме да се превръщаме или по-скоро получаваме възможността да се превърнем в индивидуалност.

Рудолф Щайнер ни е дал една фундаментална картина за развитието на детето и възрастния. Ние имаме раждане през първия 7 – годишен период /1-7 г./, през втория 7-годишен период /7-14 г./ и през пубертета /14-21 г./. Ние знаем, че по време на тези три 7-годишни периода осъществяваме фундаменталните стъпки на своето развитие. Развиваме своето физическо тяло през първия период /1-7 г./, етерно – през втория период /7-14 г./ и астрално - през третия 7-годишен период /14-21 г./. И тогава нашата индивидуалност просветва през така формираното и ние встъпваме в своята съдба.

Не е оправдано да се каже, обаче, че тези възлови точки от нашето раждане – смяната на зъбите, пубертета и достигането на пълна физическа зрялост, са равнозначни. Защото ако вие оцените тези четири основни момента от нашето развитие през детството и младостта /0 г. физическо раждане – 7 г. етерно раждане – 14 г. астрално раждане – 21 г. раждане на Аза/ ще разберете, че стъпката, която правим на 7 г. може да бъде сравнена с тази, която правим на 21 г., а момента на нашето раждане /0 г./ е сравним с момента, от който навлизаме в пубертета /14 г./. Скоро ще разберете какво имам предвид.

При раждането се появява нашето физическо тяло. Ние всички се раждаме уязвими и напълно безпомощни. Няма дете, което от гледна точка на човешкото да не е уязвимо. През първите седем години става постепенното преодоляване на травмата от раждането - травмата от идването на човешкото същество на този свят, раждането на неговото физическо тяло, така да се каже, репетицията на неговото Падане /Fall/. Физическото ни появяване в земния свят и свързаната с това порочност е това, което се случва при раждането. Поради ограничените си представи ние гледаме на бебето като на най-здравото човешко същество. В действителност то е най-уязвимото същество. Ръстът на смъртност при бебетата е най-висок в сравнение с всяка друга възраст. В определен смисъл, ние всички се раждаме болни.

Аз нямам предвид това, което казвам в смисъла на Савонарола. С раждането започва процес на преодоляване на тази слабост, породена от травмата на инкарнацията и ние постепенно започваме да се сдобиваме със сила. И на седмата година вече сме по-хармонични от гледна точка на своето здраве. Поради това, Рудолф Щайнер съвсем правилно казва, че през втория 7-годишен период ние сме най-здрави. Най-ниския ръст на ествествена смъртност е именно през този период /7-14 г./. Приблизително в началото на 12-та година започва едно понижаване и през пубертета ние отново изпадаме в уязвимост. И едва от 21-та година нататък ние започваме да си възвръщаме своето здраве, своето равновесие и това възвръщане продължава до края на живота ни.

Това е един нов поглед към човешкото развитие и той е в най-висока степен обоснован.

По време на юношеството ние трябва да разберем следното: с идването си на този свят ние се раждаме физически, докато през пубертета се ражда нашата душа /Фигура 3/. Рудолф Щайнер описва как по време на 14-та, 15-та и 16-та година младата личност се освобождава/отделя от Духа. Човекът преминава през своето второ Падане. Освободеното от Духа същество се сблъсква с целия груб физически свят, изпълнен със съдбовност, която ще му донесе промяната, която всяка млада личност ще трябва да изстрада през тези години. Душата и Духа беззащитни започват да се срещат със света. Тялото започва да си възвръща своето здраве, а душата и духа също така трябва да възвърнат своето здраве и равновесие /Фигура 3/.

Започваме с тези основни периоди в нашето развитие, а сега можем да продължим с по-специфичното.

Ние искаме да разберем пубертета, защото някои от вас ще имат работа с младите хора, които се опитват да се справят с този период.

Фигура 3

Преди две години ние започнахме да се занимаваме със седемте жизнени процеса /life processes/ изследвани от Щайнер. Той ги описва като: дишане /breathing/, затопляне /warming/, хранене /nourishing/, секретиране /secreting/, изграждане /maintaining/, израстване /growing/ и възпроизводство /reproducing/.

Като жизнен процес дишането не означава просто вдишване и издишване на въздух, а цялостна обмяна между външния свят и нашето цяло същество. Когато го поставя на първо място от седемте жизнени процеса, Рудолф Щайнер има предвид този процес на вдишване и издишване, кoйто се разиграва между света и човека.

Това е общият, необятен и всеобхватен процес на дишане. И дишането и издишването трябва да се осъществят по такъв начин, че издишването да не се прекъсва и изчезва, а вдишването да не се усилва. А това трябва да стане посредством процеса на затопляне. Това е един процес, който като една всепроникваща обвивка държи вдишването и издишването заедно, като създава по този начин една органична цялост, една органична сфера. Чрез дишането тя си взаимодейства със света, а чрез обвивката от топлина остава обособена. Това е сферата на самото жизнено съществуване.

Сега, правейки една стъпка по-нататък, ние стигаме до храненето. При него имаме поемането на субстанции, което не става така бързо и от само себе си както при вдишването и издишването, а чрез едно задържане и разграждане. А това може да стане само чрез навременното развитие на следващия процес – секретирането. При секретирането вътрешното среща външното – секрецията среща субстанциите и те работят заедно. Слюнката и другите секрети, които се произвеждат в стомаха и червата се изливат върху храната, която приемаме, разграждат я и постепенно, стъпка по стъпка я трансформират в наша телесна субстанция. Това е процесът на поддържане/ изграждане. Ние започваме субстанциално да изграждаме организма си, чиято сфера първоначално се образува чрез първите два жизнени процеса /дишане и затопляне/. Така че, ние първо трябва да изградим тази т. нар. жизнена сфера /organic sphere/, а след това посредством храненето, секретирането и изграждането да я изпълним със субстанция. И едва след това, нещото, което започва да се случва е, че ние започваме да порастваме. Следват процесите на израстване и на възпроизводство. Обаче, възпроизводството още не означава създаване на поколение. На първо място ние постоянно трябва да възпроизвеждаме себе си; да регенерираме своето тяло; по друг начин ние не бихме могли да съществуваме. Ние непрекъснато обновяваме своето тяло чрез урината, кожата, косата и ноктите - всичко което се изчерпва и има нужда да бъде създадено наново. Само една част от този възпроизводителен процес е раждането на поколение. Това бяха предварителните неща, с които ние трябваше да се запознаем.

И сега, Щайнер казва, че по време на т. нар. Падане, по отношение на тези седем жизнени процеса се извършва една промяна, а именно:

Дишането става поглъщане

Затоплянето става горене/изгаряне

Храненето става натрупване/отлагане

Секретирането не се променя

Изграждането става втвърдяване

Израстването става зрялост

Обновлението става възпроизводство

Какво означава това, че дишането става поглъщане /consuming/? Свободното редуване на вдишване и издишване не може вече да продължи да се случва, така че да носи организма със себе си и дишането се захваща /фиксира/, а субстанции като кислорода започват да се изчерпват. Забелязвате ли тази разлика? Вместо вдишване и издишване започва процес на приемане и отделяне.

Какво означава, че затоплянето става изгаряне или топлината става огън? Огънят гори в тялото и поглъща субстанциите, поглъща кислорода вдишван с въздуха. Процесът по такъв начин става еготичен. Това от своя страна довежда до следващата стъпка - храненето не само като приемане и обмяна на вещества, но и натрупването им. Пример за такова натрупване са камъните в жлъчката, урината, екскрементите, мозъчна или чернодробна субстанция – отлагането по всякакъв възможен начин. Веществата са абсорбирани и отложени.

Ако ние размислим върху това, изниква въпросът: какво място заема тази промяна в нашия живот? Тя се случва в момента, в който ние се раждаме. Следователно нашето раждане е една болест. Като ембрион ние се намираме в утробата на майката. Там все още дишането не е поглъщане, затоплянето не е горене, храненето не е отлагане. Жизнените процеси се разгръщат съобразно космически принципи. Но когато ние се раждаме и излизаме на този свят, всичко в нас започва да поглъща, изгаря и отлага. Когато Рудолф Щайнер дава тези указания, той описва тази промяна като произтичаща от Ариман.

При следващия жизнен процес, изграждането на организма се превръща във втвърдяване, което не означава нищо друго, освен че смъртта настъпва. Разбира се, смъртта започва да настъпва от момента на самото раждане, после обаче тя започва да става по-очевидна. Нашият организъм започва да се калцира, втвърдява и остарява. Израстването не е продължително израстване като при растението, без край, без цел, като пеенето на птиците. С идването на пубертета, израстването се превръща в зрялост, в завършено развитие. При момчетата ларинксът се втвърдява и гласът се понижава. При момичетата нарастват гърдите, цялото тяло узрява, като все още е налице интензивно израстване. Но това вече представлява един процес на съзряване, затова на около 20 години израствянето вече започва да отива към своя край, тъй като ние вече сме зрели. Вече не възпроизвеждаме само своето собствено тяло, а в резултат на процеса на съзряване постепенно ставаме способни да създадем и свое собствено поколение. Когато Рудолф Щайнер дава тези указания, той казва, че тези три процеса /втвърдяване, зрялост, възпроизводство/ са под влиянието на Луцифер.

Така фигура 3 ни представя процеса на раждане и процеса на пубертета. И сега вие ще разберете защо аз правя това фундаментално разграничение между 7-та и 21-ва година, от една страна, и раждането и пубертета – от друга. Когато ние имаме работа с младите хора след пубертета, ние трябва да имаме предвид тези три процеса – втвърдяване, пълна зрялост и възпроизводство. И докато те се случват, под тяхно влияние се появяват маските, които ние си поставяме. Всички ние! Но хората в селищата са в много по-голяма и дълбока степен маскирани от обикновените млади хора на тази възраст. Например, ако не сте виждали един 13 или 14 – годишен младеж от няколко месеца, когато го видите отново, изведнъж оставате поразени. Къде е човекът, когото познавах? Какво се е случило с него? Какво е това, което е заело мястото му? Моля ви, не си мислете, че сега той е започнал да изразява своята личност или индивидуалност. Те по-скоро са станали изразители на маските на човешката природа, които ние сега трябва да се научим да разбираме. От една страна, ние трябва да се опитаме да им помогнем, така че личността да не се изгуби зад маската, като продължим да имаме предвид всяка нейна манифестация. От друга страна, ние трябва да се научим да работим с тези маски, такива, каквито са те, сами по себе си.

Из дискусията след лекцията:

Karl Koenig: Да, това което прави хората в селищата така подобни на своите маски, е тяхната неспособност да носят правилната маска на правилното място. Например, те имат маската на занаятчия, но с тази маска те сядат да се хранят или отиват на църковна служба. Всичко остава същото до момента, в който евентуално друга маска не я замени, например тази на пеенето на химна. Ние трябва да се научим да наблюдаваме това.

Аз добре осъзнавам, че тази идея за маските е нещо доста фино и трудно за разбиране, но ви моля да не я разисквате и споделяте с външния свят по един хаотичен и безотговорен начин. Аз живях с тези идеи много години, като тяхната яснота за мен непрекъснато се повишаваше, но аз започнах да говоря за това чак сега. Убеден съм, че ние трябва да се научим да разпознаваме и разбираме това, но като към идея, трябва да подхождаме внимателно и деликатно.

Не трябва никога да забравяме, че зад всяка маска във всяко човешко същество стои една индивидуалност. И не е въпросът в това да премахнем маските, защото тук на Земята, ние всички трябва да носим маски. Даже нашите физическо, етерно и астрално тяло са маска на нашето предишно въплъщение. Това не пречи на индивидуалността, а помага. Тези маски са стъпалата на стълбата, по която индивидуалността се възкачва или слиза. Маската може да е приятел или враг на индивидуалността, но нея трябва да я има. Сигурен съм, че има моменти, в които вие виждате в хората с увреждания техните индивидуалности, а не някоя маска. В тези моменти индивидуалността проблясва през маската, прониква през нея, просветва. През всяка маска може да се проникне, както в случая с Мойсей, чиято кожа започва да свети.

Това е едно трислойно преживяване, но обикновено трите аспекта протичат заедно. Първият е учудването от маската, тъй като не сме свикнали да я виждаме в толкова чист вид. Ние се изправяме пред един архетипен образ, който, така да се каже, е персонализиран. В човека с увреждане ние срещаме, например, перфектния овчар или перфектния богомолец. Второто преживяване е едно състрадание, което изпитваме, изправяйки се пред лицето на несъответствието между маските и индивидуалността. Разбираме, че каквото и да правим, винаги има индивидуалност и маска и двете доста често се сблъскват. Надяваме се, че от време навреме може и да се събират. Третото ни преживяване се състои в един внезапен интерес на нашето съзнание да срещнем индивидуалността зад маската. Ако мога така да се изразя, това е едно триединство на нашето преживяване, когато ние се срещнем с човека със специални потребности.

Margit Engel: Чудя се как основните образи, които трябва да носим у себе си са свързани с маската?

Karl Konig: Ние трябва да се научим да разпознаваме тези маски. Те трябва да се превърнат в едни образи - типични, основни образи, които ние трябва да носим у себе си. Утре ще се запознаем с две маски, вдругиден с три… Постепенно, в рамките на този курс, ние ще се научим да идентифицираме много и най-различни маски: пастира, набожния човек, бащата, майката и други. Също така трябва да разбираме относителното значение на всяка една от тях, особено, когато искаме да я формираме в своята душа. Така ние ще се превърнем в огледало за другите, особено за хората със специални потребности, в което те могат да открият себе си. Не трябва да бъдем предубедени. Ако един пастир дойде при нас, погрешно е да мислим, че той задължително и единствено би могъл да се грижи за овце. Той, също така, би могъл да отглежда крави, да работи в тъкачница или другаде. По този начин неговата съдба в по-голяма степен ще може да се изпълни. Ако ние го приемем единствено и само като пастир и го оставим такъв, бихме могли да осуетим неговото развитие.

Hans-Heinrich Engel: Преди няколко години Thomas Weihs ни караше да използваме способностите на хората, които са достатъчно пораснали, чрез вкарването им в някакъв работен процес. Аз направих грешка вероятно, извън позицията си на лекар възприех лечебно-педагогическата гледна точка, или по-скоро гледната точка на „селищата”. Ние трябва да приобщим хората, каквито и да са техните собствени способности, изхождайки в себе си от социалното и от нуждите на общността в селището. Това означава, че ние трябва така да организираме живота, социалната среда, че да им позволим да носят своите маски в правилните моменти, т.е. социалното обкръжение да се приспособи към техните нужди. И тези наши усилия, в течение на времето ще направят възможно повишаването на тяхната адаптация и към други среди и обстановки. Това е много фин и различен подход; и не трябва да продължаваме с лечебно-педагогическия подход, извън стените на училището.

Karl Konig: Познаването/разпознаването на маската трябва да си остане за нас. Това е една наша опитност, която не ни е нужна, за да я прилагаме към човека, а за да се ползваме от това знание по един общ начин. Оставяме хората да носят своите маски, без да реагираме на тях. Нашите действия са такива, каквито биха били и без да разпознаем тези маски. Нашето разпознаване не трябва да получава външен израз. Това им дава възможност да се активизират. Защото ако ние им дадем мястото, което искаме да им дадем, ние ще ограничим тяхната свобода; ще задържим и техните способности. Това би било, като да им дадем транквиланти…е, може би с малка разлика. Ние сякаш спираме нещо у тях, когато правим това, а в действителност трябва да им помогнем да разширят своето индивидуално проявление. И ще се откажем от идеята да правим нещата по най-простия начин, защото така ще изчезне потенциала, който иначе би могъл да се реализира.

Hans-Heinrich Engel: Да, ние срещаме критичност у управляващите, когато правим нещата за хората със специални потребности твърде удобни за тях, което всъщност не им помага и за тяхното реабилитиране към по-широката общност. И когато те чуят това, което ние имаме да им казваме, се чувстват длъжни да отговорят: „Да, всичко е добро, но не ги приспособявате за външния живот.”

Peter Roth: Наистина е трудно да се стигне до консенсус с властите. Тяхната концепция за интеграция, в основен смисъл е, че човекът със специални потребности трябва да добие способност да е независим в рамките на общността. Но обществото, такова, каквото е днес, в действителност не е социално ориентирано да интегрира тези хора, освен ако те не се адаптират към социалните постановки. Ние трябва да имаме вярата, че когато изградим маските у самите себе си, хората, за които се грижим ще станат достатъчно гъвкави в употребата на своите ограничен брой маски, така че да са способни да останат в живота.

Karl Konig: Управляващите са тези, които са склонни да правят нещата твърде лесни за хората, така че те да се превърнат в роботи. И това трябва да бъде казано много ясно.

Hubert Zipperlen: Един удивителен факт е, че маската на професията може да се наложи на хората със специални потребности по един успешен начин. Но в момента промишления сектор е затворен зад тях и остава една празнота. Тогава те нямат други маски за носене.

Peter Roth: Да подходим към тях с благоговение, с емпатия и съвест е единствената алтернатива. Мисля си, че ние бихме могли да намерим някакъв подходящ начин да споделим това свое прозрение с другите в тяхното поле на работа. Защото моментът може да е такъв, че ние да трябва да проявим благоговение, или такъв, в който ние да сме способни да разграничим маската от индивидуалността, като в същото време отдадем на маската дължимото и. Представям си, че разликата, която съществува между маската и индивидуалността може да се превърне в опит.

Из "Seeds for social renewel"  - Karl Koenig, лекция 1
Превод: Мария Николова
oporabg.com

Елате при нас в групата
Социално фермерство и биодинамично земеделие