ОПОРА - Антропософска лечебна педагогика и социална терапия

Интервю с терапевта, лечебен педагог Хенинг Кьолер, поместено в брой 11 на сп.Гьотеанум/2011г.
Преведено и предоставено от Росица Левашка

(Излезе от печат книгата на Х.Кьолер "За страхливите, тъжните и неспокойните деца")

-Над какво работи Вашият институт и какви цели преследвате?
-Заедно с терапевтичната работа провеждаме конференции и семинари на теми от педагогиката, лечебната педагогика, работа с биографията, психология, арт-терапия, живот в старостта, партньорство и брак. Но за нас главното е работата с децата и юношите. В началото идеята беше да формулираме и реализираме една алтернативна форма на традиционната терапия, в чиято основа да стои знанието за детето. Нещо,което има ключова роля в духовната борба на съвременността.
Днес много неща са поставени на карта. Обикновено към въпроса за трудните деца се подхожда чисто механически; дори във Валдорфските кръгове въпросът се ограничава единствено до функционалност и необходимост. Като диагностицират органично мозъчно нарушение, правят всичко възможно, за да вкарат децата в нормата. По този начин се преминава в сферата на чисто механичното мислене.
- Трябва ли да се приема, че едно такова дете е „душевноболно”, вместо да се признае „случай на определено нарушение, изискващо поправяне”?Необходима е работа в детайли,основаваща се на учението за човека?
-Това не е лесно. Много добре познаваме опасността да станем ”треньори на поведението”, вместо това да вървим по трудния път, встъпвайки в сферата на отношенията. Но в центъра винаги стоят отношенията. Става въпрос за това да се доверим на чуждата съдба, отказвайки се от всички диагностични мрежи и съмнителни мерки, които в действителност се явяват следствие на самонадеяността. За да стигнем до това не само да декларираме, а и да следваме този идеал, ние трябва да вървим по пътя на конкретни душевни упражнения.
Понятието”норма”, изпуска преди всичко най-същественото-терапията не служи за това да направиш човека функционално годен за обществото.
Ямес Хилман говори за терапевтичния кабинет като за „конспиративно” място, като за „революционно ядро” и с това има предвид една духовна революция. Защото в психотерапевтичната практика и психологическите консултации не се открива само „функционалното несъответствие. Търсещите помощ често притежават свръхнормални и социални способности, но които, за съжаление, се явяват за тях не благословия, а проклятие. Тези хора, със своите дълбоки честни стремежи, както и всичко, което за тях е свято, са подложени на опасности. Трябва да кажем, че ние, като душевни терапевти, имаме щастието да служим на един тайнствен елит. Това в особена степен се отнася към т.нар. деца с нарушение в поведението.

Гости от бъдещето
-Какво е Вашето разбиране за терапия във всеки отделен конкретен случай?
-Например, при нас родителите водят дете с проблеми в училището: поведението му е необикновено, не желае да учи и т.н. Задачата, която ни се поставя е да установим нарушението и да направим така, че детето да стане нормално, приспособимо, послушно.
В този случай, ние веднага обясняваме на родителите, че не са на правилното място. Ние не сме учреждение за реабилитация на деца и не работим върху това да тестваме и стандартизираме. Доколкото времето позволява, ние проследяваме живота на детето, запознаваме се с него в непринудена игра, разговаряме с възпитателя или учителя и по този начин узнаваме много повече, отколкото разкрива един тест, проведен с детето.
Също така, ние не внасяме стандартните съждения в своите изследвания. Ако детето има социални проблеми, ние започваме само с това, че то ги има. Дали те са обусловени от нарушения в поведението? Това в началото е въпросителна за нас.
Може би малкият хитрец си има основания за своето поведение?
И въобще-какво е нарушение? В определен смисъл потребностите и способностите на детето се сблъскват със ситуация, в която той е поставен, с определено развитие, което то трябва да премине. И вместо да говорим за несъвършенства, трябва да разгледаме феномена на времето в диференциацията на детското възприятие, обучение и комуникация. Истината е, че ние не разбираме много от способностите, с които се налага да се сблъскваме в днешно време. Те ни се виждат подозрителни, от което започваме да проявяваме нетърпимост. Това е същата реакция, същият рефлекс, който се получава по отношение на врага.
За да разберем с какво е изпълнено днес пространството на детството, може да посъветваме психодиагностиците да се обединят с изследователите на съзнанието. Ние все повече срещаме „чужди деца”, гости от друг свят. И ако проследим този феномен, постепенно ще се проясни фактът,че този друг свят е бъдещето.
Аз знам, че така наречените поведенчески нарушения винаги носят определена мисия.
Често поведението на тези деца може да бъде разшифровано така: ”Моят стил на общуване с хората и света е съвсем различен, отколкото вие очаквате. Ние говорим на различни езици. Вие искате да ме приобщите към нещо, което ми е вътрешно чуждо. Вие не виждате това, което аз нося в себе си и това, което искам да дам. И това ме разстройва все повече от ден на ден”.
Приблизително така биха се изразили тези деца, ако можеха да кажат какво ги мъчи.
-Това означава ли, че Вие разглеждате същите въпроси като тези в книгите за децата-индиго?В тях става въпрос за това,че ние трябва да разберем мисията им и да общуваме с тях в съответствие с нея, а не да им даваме риталин.
-Да, с основните мисли на тези книги съм напълно съгласен, но някои неща са разгледани там съвсем повърхностно. Децата с нови, особени способности буквално са устремени към света ни. И за много от тях буквално е пагубно това, че хората виждат в тях болестни отклонения от нормите и вследствие на това ги подлагат на всевъзможни терапевтични процедури. Моите предположения, основани на многогодишния ми опит ,които аз изказах още през 1995-1996г., сега напълно се потвърждават.
Аз назовах това понятие като „Извънвремева специфика на способностите”, въпреки че не е дошъл още момента да определим категорично това, с което се сблъскваме. Децата, за които става въпрос, идват на земята така, че можем да говорим за отклонения в разположението на членовете на човешкото същество.
Но тези отклонения в никакъв случай не показват болестно състояние, а едно изменение на съзнанието. Настъпващото към нас бъдеще се натъква на закостенелите обществени структури и институции.Тези структури дават такава нагласа, от която не може да се развие разбиране за мисията на новите деца. Сега ние наблюдаване конфликти,които започнаха 15 години назад.

Инкарнационно решение за бъдещия достоен човек. 

-Можете ли , изхождайки от Вашия терапевтичен опит да разкажете още по-подробно за новите деца?

-Аз все още работя над това.. Диференциалната феноменология на необичайните способности е всеобхватна и абсолютно нова тема. Всъщност, става въпрос за феноменологическа обективност.
Необходимо е първо да оценим феномена, да го направим наша всеобхващаща идея, така че по-нататък тя да може да ни помогне. В основни линии това е било известно още на Новалис, който казва:”Нашата мисия е да сформираме Земята”. Всеки от нас е стъпил на световната сцена, за да внесе своя принос в успеха на социалната скулптура, за да работи заедно с другите за проявяването на бъдещия човек. Това е главната задача на инкарнацията. Може само да се предполага каква огромна трагедия ще бъде това, човек да стане сам за себе си толкова чужд, че творческият му пра-импулс да се обърне в желание за разрушаване. Във всеки от нас съществува индивидуално насочена воля, мотивация, изхождаща само от самия него. Този биографично насочен импулс преминава през нишите на съдбата, но има и надиндивидуален аспект и той е вплетен в проекта на поколението.
Във всички времена подрастващите поколения са се стремели да внесат в световните събития определен оздравителен импулс и при това са били невидимо свързани помежду си. В същото време са действали противосили, стремящи се да погубят този импулс. Сега, когато човек няма правото да бъде песимист, покорно гледащ в бъдещето, трябва да осъзнае, че децата са приели върху себе си особено много. Те искат да осъществят „квантов скок” на съзнанието и то съвсем различно от 60-70-те години, когато младежта открито се бунтуваше.
И аз твърдя, че „сценарият на живота” на всеки човек не се получава в ранното детство, както се твърдеше, а се носи с раждането, в зародиша си той не е егоистичен, а високо отговорен към ситуацията на даденото време и въпреки че е индивидуален, е свързан заедно с това с едно негласно споразумение на даденото поколение.
Основавайки се на по-горе казаното, изниква въпросът: Какви човешки качества днес са под заплаха? От какво искат да ни спасят децата, както тези, които живеят сред нас, така и тези, които ще дойдат скоро? Дали наистина необикновените сили на тези деца са свързани с недостатъците на нашата цивилизация?Дали ние живеем в такова време, когато това, което ни се струва съвсем необходимо се явява несъстоятелно и грешно?

Скаути, изследователи, лидери

Разбира се, те носят със себе си много трудности. Техният енергичен натиск - това е едната страна на медала. Към това се добавя фактът, че така наречените хиперактивни деца имат ярко изразена потребност от комуникация. Те се явяват пра-комуниатори: спонтанни, , общителни - " приятели на всеки". Повече от всичко те обичат да правят на другите подаръци. По някаква причина това не е споменато в литературата. Техният интерес към света е безграничен. Те са авантюристи в живота, и онзи, който познава и носи в себе и тази страна, може прекрасно да намери общ език с тях. Тяхната постоянна готовност да рискуват ни заставя да спираме дъха си. Като наши съвременници, те не разбират защо някой е против тяхното пристрастяване към неща, особено актуални днес. Тях не само ги влече към компютрите, те са в състояние много добре да се оправят с тях. Хиперактивните деца са малки анархисти, което и дразни в тях. Те идват на този свят с вече оформени претенции за свобода, нещо, което обикновено се формира едва в пубертета. Който иска да възпитава тези деца, трябва да се научи да симпатизира на подобна жажда за свобода.
В действителност, в хиперактивните деца, ние откриваме, всички атрибути на "човека на бъдещето": подвижност в една много висока степен, многостранни способности, богати на идеи, общителни, технично надарени, предприемчиви, смели. И все пак тях не ги харесват, защото към това се добавя тяхната "дива" страна - естествената анти-авторитарна позиция в живота е свързана с повишено чувство за справедливост. Те не се вписват в света, който се намира в позицията на "новия конформистки универсален тип" – т.е. на тип съгласяващият се човек, и обикновено казват, че при тези малки нарушители на спокойствието "нещо не наред в главата." Между другото, тези деца носят със себе някой останки на ясновидството. Който ги познава отблизо, може да открие в тях телепатични способности. Да, те са запознати с разговорите, в които не са участвали и могат да отговорят на въпросите, които предстои да им зададем. Имат възможности да четат езика на тялото: изражението на лицето, жестовете и очите на другите. И ако не се лъжа, техните особени способности на възприятие са свързани с един обострен орган на мисловното сетиво, а не с речевото предаване на мислите.
Аз ги наричам скаути, откриватели и лидери. Те са тези натури, които се чувстват напълно в стихията си, ако вървят напред и имат възможност да откриват нови земи за останалите! Ясно е, че нашето време се нуждае от нови импулси. Живеем в една култура на страх. Душите - утешители се инкарнират, за да се противопоставят на страха и да го преодолеят отвътре. Но ние се нуждаем също така от такива личности, които, вместо послушно да се влачат след всички, искат да се хвърлят към неведомите духовни брегове, но по такъв начин, че да накарат и други хора да вземат участие в това.
-Има ли други видове деца?
-Да, възможно е да се идентифицират два вида. Първият вид - поетичната душа или проводниците в приказните страни. Те често са патологично интровертни, много мечтателни, страхуват се от контакт, не се концентрират. Диагностицират ги с диагнозата -синдром на дефицит на вниманието. Импонират им образните способности, невероятната имагинативна сила. Те създават прекрасни приказни образи. Техният капитан е фантазия. Те задават въпроси за смъртта отрано, за безкрайността. Имат представа за елементарните същества. Те са изразени душевни експерти. В наши дни геният на поезията е загубен. И поетичните души се втурват в този провал. Втората група – пазителите на реалността са деца с висок интелект, които въпреки това се учат много зле в училище. Те разкриват духовните си способности само ако учителят ги ориентира в областта на практичесия живот. Те прекрасно ремонтират разни неща или безусловно разбират технически инструкции.
Днес критиците на културата говорят за "изчезването на реалността" и масов феномен се явява „липсата на сензитивност” . Интелектуалността, абстрахирането от главната жизнена реалност са заели в нея господстваща роля. Пазителите на реалността носят в света задачата да създадат атмосферата на старите работилници /и то не само в училищата/.
Има и трета група душите- утешители ,”добрите самаряни". Тяхната отличителна черта е праговия страх ( всяка промяна в ситуацията предизвиква в тях ужас), страх от провал, страх от заспиване и т.н. Поради прекомерно търсене на презастраховка, те стават домашни тирани. Нуждаят се от специални ритуали, от хармония, ако е възможно, не ходят никъде без родителите си, през цялото време се страхуват, че нещо лошо ще се случи. И ако ги опознаете, можете да видите, че те се страхуват не за себе си, а за техните близки. Грижата им включва не само родителите, братя и сестри, но и животните и дори растения .

За такъв тип деца са характерни сълзите над мъртвата мишка или тъгата за увехналите цветя. Много рано (още преди защитното наметало на егото да може истински да се сформира) тяхна отличителна черта става състраданието, изразеното чувство за отговорност за всичко живо. Те са дълбоко религиозни, независимо от родителите. С удоволствие играят игри, свързани с грижата за някого. Тези деца са много чувствителни към всяка поведенческа маска. Дори ако учителят изглежда добре, говори весело, но отвътре е пълен с безпокойство или тъга - детето знае какво става в сърцето му и може да пролива горчиви сълзи заради това, че не може да помогне. Проблемите със страха се дължат на разликата между душевната топлина на тези деца и студеният климат на нашето времето. Те мръзнат в своята вътрешност.
-Каква училищна форма би била подходяща за изискванията на новото време?
Някой от основните изисквания не са нови: увеличение на практическата част, преобладаване на художественото, интерактивните форми на обучение.
Валдорфските училища реализират голяма част от тези изисквания, но има още много какво да се направи. Да вземем уроците по изкуство. Дали наистина те са пронизани от изкуството?Необходимо е да се създава творческа обстановка. Когато 30 или 40 деца просто тихо рисуват-не е достатъчно…..
Доротея Шек-Кьолер: Времето на чистата естетика отмина. То може да е вариант за горните класове. Но днес в изкуството става въпрос за сблъсък с уродливото, с тъмнината. Чрез художествения процес учениците трябва да научат нещо за своя живот; преминавайки през собствените неуспехи, те не трябва да губят вяра в себе си. Изискванията на времето е развиването на мъжество по отношение на грешките и неуспехите. Благодарение на това се развиват творчески сили. Не е добре, когато още в началото на процеса се фиксира резултата, защото в живота нещата стоят по различен начин.
Хенниг Кьолер: Става въпрос за това да се потопим напълно в дадения процес. Този опит е важен за времето, когато човек изгражда своята биография от готовите елементи. Работа, която е ориентирана само на резултата, не съдържа в себе си художествения принцип. Да създадем у децата липсата на страх от грешките, да ги доведем до преживяването, че само този, който не се бои да отстъпи, може да достигне нещо-това е целта на изкуството. Поражението не е поражение ако се явява изходна точка на нещо ново.
В художествения процес става въпрос за това да се получи разбиране за пространството на свободата. Разбира се, децата трябва да се учат на художествени техники. Но преди всичко те се нуждаят от атмосферата на ателието,където съществува определен хаос, където можеш да отидеш до друг и да си поговориш с него, да изпробваш всички възможности.
Д.Ш.-К.: Тогава отношенията учител-ученик се поставят на нова основа. От тях могат да възникнат нови човеши връзки,изпълнени с доверие, а не основани на успехи и постижения. Творческите срещи винаги са заредени и зареждат с позитивни емоции. Фазите на съмнението, провалите и щастливите преживявания се сменят една с друга. Учителят има възможност да съпровожда тези процеси и придобива съвсем нова роля от тази по време на другите часове.
Х.К.: Разбира се, за тази цел трябва да се намалят бройката на учениците в клас или класът да се раздели на групи, както и понякога да се провежда индивидуална работа.
Д.Ш.-К.: При нас, до Щудгарт има вече 200 учители, готови да се заемат с епохите по изкуствата и да изпробват новите методи.
Х.К.: Много от идеите се разбиват не само от липсата на гъвкавост у педагозите, а и от подобната структура на самото училище. На мен ми е ясно, че въпросът е в това да се направи съвсем малка, но конкретна крачка в тази насока, което е възможно да бъде реализирано във всяко училище. Това е свързано и със социалното изкуство. Обичайният стил на преподаване на уроците възпрепятства социалните упражнения. Защо всяко училище да не е място за социални проекти, работилнаца за социалното изкуство? Навсякъде има хора, които се нуждаят от помощ. Стари хора,болни и при нас и в други страни. Ние подценяваме децата и младежите. Те се интересуват много от подобни проекти.
-Всичко това има ли отношение към практическата работа?
Х.К.: Практическата работа и социалното изкуство се проникват едно друго. Но темата за практическата работа има много аспекти. Към нея принадлежи и срещата с природата, което е обратната връзка с божественото творение. Децата имат дълбока потребност от това. Необходимо е да се развиват нови форми на педагогиката, свързани с преживяването на природата. Изучаването на дърветата, проникнато от едно истинско силно чувство трябва да стане част от уроците, събирането на растения от градините по старите манастирски правила може да се използва за приготвяне на чай или различни мазила и т.н. За практическата работа не се изискват общи правила, всяко училище има своите взъможности и условия. И всичко това може да се довери на новите деца, дори когато са още малки и ще видите, че те много отговорно се отнасят към подобни задачи.
-Да се върнем още веднъж към аспекта за новите духовни способности на тези деца.Как можем да реагираме на тях от гледна точка на Антропософията?
-Чрез тези деца настъпва бъдещата култура на Духът-Себе,като преобразена Съзнателна Душа. И всичките ни усилия ще бъдат напразни, ако ние, възрастните не се съобразим с това. Днес аз мисля за това как да се създадат условия за съответстващо образование. Съществуват вече два подобни курса: в Кьолн за възпитатели в детската градина и във Волфинхогине за учители по специалните предмети. Георг Кюлевинд ми помага със своите наблюдения с работата си в областта на вниманието. Но преди всичко ние трябва да се освободим от общоприетите съждения и самоотвержено да развиваме феномена на наистина чувстващото разбиране и разбиращото чувство, да развиваме едно ново педагогическо мислене и виждане в противовес на магията на функционалността/Ариман/.
За да можем да подходим с разбиране към единственото по рода си същество на различното дете, ние трябва да си изработим нов стил на възприемане и общуване.”Звездните” деца знаят за действието на Христос в етерното. Те се намират под впечатленията от срещата с Христос, която се е състояла непосредствено преди раждането им, в сферата на „поставяне на целите”, където е видима панорамата на живота и пра-изборът. Проникнати с тези преживявания, душите влизат в света, където духовният и социален живот е застинал под ариманическата кора на леда. И дори само нашето разбиране за това вече се явява утешение и изкупление.

oporabg.com